— Навън е ужасно тъмно — рече той. — Къде сме, да му го начукам?
— Боже милостиви — каза тя, все едно той беше някакво стреснато дете, а тя беше изгубила търпение. — Добре, ще изляза да те държа за ръката, но няма да ти държа пишката.
Тя извади ключа от таблото, но не загаси фаровете. Когато излезе от колата, взе дамската си чанта и Джон Партлоу забеляза как я остави на капака на двигателя. Сетне тя заобиколи до вратата, която Хъникът се мъчеше да отвори, отвори я вместо него и му каза:
— Хайде, да приключваме с това. Пърл, ще имам нужда от помощ.
— Не, мис — отвърна той и бутна седалката, на която досега беше седял Хъникът, за да излезе от колата.
Когато се изправи навън, той погледна назад по тъмния черен път. Сърцето му биеше като чук. Нощните насекоми свиреха своята бръмчаща симфония.
— Хайде — каза Джинджър.
Беше хванала с дясната си ръка Хъникът за лявата. Джон Партлоу я видя как посегна към дамската чанта с лявата си ръка. Когато я извади от чантата, държеше малък, но неприятен наглед револвер трийсет и осми калибър.
— Хайде, Уили — настоя тя. — Да си потърсим подходящо място.
— Мога да пишкам и тук — отвърна той.
Гласът му прозвуча приглушено, сякаш някъде отдалеч. Той несигурно посегна към ципа на панталоните си, но тя го дръпна и го повлече към гората от дясната страна на колата.
— Какво…
Думите заседнаха в гърлото на Джон Партлоу, така че му се наложи да започне отначало.
— Какво правиш, по дяволите?
Изпитваше налудничавото усещане, че всичко това е някаква измама, насочена срещу него самия — очакваше се да реагира по определен начин, за да попадне в капана за наивници, и вместо това беше най-добре да се обърне и да хукне по черния път, докато не стигне до шосето, където можеше да спре някоя кола — ако изобщо минаваха коли — освен ако тази дама не реши да го застреля в гръб, преди да е направил и две крачки.
— Нищо ми няма, Стела — рече Хъникът, който беше залитнал и му се наложи да се подпре на едно дърво.
Сетне продължи с измъчен глас:
— Нещо ме одраска. Не виждам къде се намирам.
— Просто си го извади и пишкай, а след това продължаваме — каза му тя, после пусна ръката му и отстъпи.
— Това е последният път, когато стъпвам в щата Джорджия — заяви той, докато се разкопчаваше.
Мъжът замаяно се огледа и на светлината от фаровете на Джон Партлоу му се стори, че в профил приличаше на онзи актьор, Баримор, и на младини сигурно е бил красив.
— Къде сме? — попита докторът и вдигна очи, все едно се обръщаше с този въпрос към звездите.
Джинджър не му отговори. Когато се разнесе острият пукот на изстрела, всички нощни насекоми замлъкнаха и Джон Партлоу едва не се напика в собствените си панталони. Но дори в мига, когато Хъникът извика от болка, хвана се за ребрата и падна в храстите, Джон Партлоу продължаваше да си мисли, че това сигурно беше измама — капан, в който трябваше да се хване, макар и все още да не разбираше каква точно беше играта.
Поразеният доктор се опита да пропълзи през храстите, а Джинджър се отправи обратно към колата, с димящия револвер в ръката си. Отиде до багажника, отключи го и започна да рови в него, докато не откри онова, което търсеше. Беше фенерче, което светна и протегна към Джон Партлоу.
— Вземи това — каза му тя. — Ела и го освети.
— Аз не съм тук — рече той с несигурен глас.
— Наистина ли? — отвърна тя и го прикова с очите си с цвят на шампанско. — Е, аз се канех да ти подаря колата, ако ти харесва, но след като не си тук, явно няма да стане.
— Колата ли? Защо ми е колата?
— Защото е хубава кола, почти нова, и документите са в жабката.
Тя хвърли един поглед на Хъникът, от когото се беше изтръгнало ужасяващо стенание, сетне отново се обърна към преследвача на катафалки.
— Реших, че си умен човек и ще се справиш със задачата да направиш така, че на документите да бъде твоето име. Как ти е името всъщност?
— Джон Партлоу.
— Прилича ми на псевдоним. Опитай пак.
— Джон Партнър.
— Ха — рече тихо тя. — Това звучи още по-измислено от другото. Опитай пак?
— Джон Пар.
Тя мълчаливо го изгледа за момент.
— Струва ми се — рече след това, — че имаш дори повече имена от мен. Нека просто да ти викам Пърл, става ли? На документите можеш да напишеш каквото си решиш. Хайде, дръж това фенерче и да му вземем портфейла, преди да се напои с кръв.
— Ти луда ли си? Да не си се побъркала, мамка му? Току-що застреля човек! Сигурно ще умре!