Тя кимна.
— Да, и аз това си представям.
— Представи си какво ще ти направят ченгетата, когато те пипнат! Отиваш на електрическия стол! Трябва да си луда, за да направиш такова нещо!
Тя подпря брадичката си с цевта на револвера, преди да отговори.
— Слушай, Пърл, ето каква е играта: от две години обикалям с доктора, за да изнасяме тези представления. Наследих работата от последното момиче преди мен, което се казваше Стела. Тя ми каза колко е зле. Според нея още по онова време докторът не ставал за нищо. Но аз останах с него, докато не осъзнах, че не съм длъжна да си играя на медицинска сестра с един шейсет и осем годишен мъж, на когото му хлопа дъската. Да, изнасяше добро представление, наистина. Но ако не се смята това, в шибаната му камбанария летят толкова много прилепи, че Дракула щеше да се уплаши от тях. Чакай да те питам нещо. Нали си човек, който живее в движение, на какъвто ми приличаш? Ти как искаш да свършиш? Да угаснеш в някоя стаичка, докато точиш лиги в супата си? Да се напикаваш в леглото и да не знаеш, че си там, докато някой не ти каже? Да изкуфееш и да не знаеш кой ден сме, докато зяпаш стрелките на часовника и не разбираш защо не се движат? Или предпочиташ да си отидеш бързо. Като…
Тя се замисли за няколко секунди, преди да продължи:
— Като Бони и Клайд. Да оставиш огнена диря след себе си. Да те запомнят с нещо.
Тя посочи с револвера към мъжа в храстите.
— Той няма семейство. Е, има някаква дъщеря в щата Калифорния, но тя е омъжена и се оправя сама с живота си, и никога не му пише. Ако беше с всичкия си, той пръв щеше да каже, че иска да си отиде от този проклет свят. И да отиде на другия свят, ако вярваш на проповедниците. А ти продаваш Библии и носиш тази щипка за вратовръзка, значи сигурно си го виждал в очите на хората, на които ги продаваш — те вярват в нещо по-добро от…
Жената хвърли поглед на гората наоколо. Хъникът беше започнал тихо да ридае.
— От това — завърши Джинджър, донякъде подигравателно.
— О, да — отвърна Пърл, също тъй подигравателно. — Кажи на ченгетата, че си го убила от милосърдие. Сигурно ще паднат на колене и ще те обявят за светица.
Невероятно, но в този миг тя едва забележимо му се усмихна и очите ѝ сякаш светнаха.
— Какво разбират ченгетата, по дяволите? — попита го тя.
Нощта беше топла. Пърл усещаше как под мишниците му се стичаше пот. Усещаше и влагата на челото си, под ръба на бялата си сламена шапка. Насекомите отново бяха започнали да бръмчат, сякаш самата нощ настойчиво му задаваше един и същ въпрос: Какво ще сторррриш… сторрриш… сторрриш… сторрриш…?
— Помогни ми — нареди Джинджър, като бутна фенерчето в дясната му ръка.
Спомняше ли си как го взе? Или си спомняше само как изглеждаше лицето ѝ в този миг — така, сякаш тя вече знаеше всичко за него; всичко, което се опитваше да скрие; всичките му тайни? Когато го погледна с котешките си очи с цвят на шампанско, за момент му се стори как тя вижда всичко в него, чак до началото на живота му и онова бебе, което всички чуваха, но никой не познаваше; онова момченце, оставено в кошница на входа на черквата няколко часа преди началото на сутрешната неделна служба, а от там — към водовъртежа от приемни семейства, едно от друго по-безполезни, и безкрайните буреносни облаци над детството на едно красиво момченце, от което някои хора искаха да се възползват, а други искаха да използват него, за да се възползват от трети, и все така и така до ужасяващото откритие, че на този свят никой не е на твоя страна, на никого не му пука за теб и никой няма да те нахрани, когато си гладен, нито ще те държи за ръката, когато минаваш от там, където дори ангелите се страхуват да пристъпят, така че Мамо, не давай пари на този човек, защото на никого не можеше да се вярва, и Мамо, не давай пари на този човек, защото единствената полза от едно име беше като маскировка и точно затова той беше сменил толкова много имена и толкова много маски и дълбоко в себе си, където в опожареното подземие на душата му въглените никога не спираха да тлеят, изпитваше задоволство от факта, че поне притежаваше бърз и съобразителен ум и с негова помощ винаги щеше да оцелее, каквото и да му се случи.
И когато взе фенерчето от Джинджър и я последва до мястото, където умираше докторът, това беше просто естествената еволюция на инстинкта за оцеляване, който се беше умножавал в него още от онзи ден, когато порасна достатъчно, за да открадне кутия евтини тънки пури и да ги продаде на другите хлапета два пъти по-скъпо, отколкото струваха, за да изкара достатъчно пари да избяга от онзи дом в Уейкрос, щата Джорджия, където старецът с бялата брада и старицата с непрестанната кашлица го обличаха като сакат с две малки патерици и го показваха от селска черква на селска черква, за да събират милостиня за несъществуващото им сиропиталище за бедни сираци. А нощем старицата идваше в леглото му с беззъбата си уста и налудничавия си поглед, а старецът хриптеше с вонящия си на уиски дъх, че ако не си играе ролята както трябва, няма да му се размине само с два счупени крака.