И старецът не говореше празни приказки, затова в последната си вечер там онова момче, което тогава се казваше просто „синко“, удари мъжа по главата с една ютия, докато спеше, а когато жената се събуди и започна да крещи, той хвърли в очите ѝ шепа сол, защото си знаеше, че тя ще се събуди, а сетне удари и нея по главата и избяга, без да провери дали бяха мъртви, или не, защото нямаше време за това, нямаше време, нямаше никакво време…
— Шейсет и два долара, две монети от четвърт долар, три монети от десет цента, три петачета и шестнайсет цента — каза Джинджър, след като беше преровила портфейла и джобовете на Хъникът. — Не е зле.
Докторът още се опитваше да пропълзи по-далеч от нея, но силите му бързо отслабваха, все едно се опитваше да преплува цяла миля в гъста кал.
Мъжът, който беше приел да го наричат Пърл, чу собствения си глас да казва:
— Искам половината. И колата.
— О, нима? Той не ми беше платил за последните четири представления, по десет долара на вечер.
— Не ме интересува. Казах, че искам половината от парите и колата.
Тя наведе глава срещу него. Езикът ѝ се показа на долната устна, все едно беше вкусила нещо изненадващо люто.
— Нали знаеш, че аз държа револвера?
— Как бих могъл да забравя? Но след милосърдното дело на една истинска Божия светица идва време да поговорим по работа, нали така? Затова искам да споделиш своята манна небесна с този езичник, като я разделиш по братски.
Тя се усмихна. Предните ѝ зъби проблеснаха.
— Трябва да си ги заслужиш — рече тя и му подаде револвера с дръжката напред.
Той се поколеба, като се взираше в револвера.
— Мисис Невинс каза, че заключват точно в десет и половина — продължи Джинджър. — Вярвам, че казва истината. Нямаме време за губене, защото имаме още много работа. Нали не искаме да будим никого, за да влезем в онази къща? И определено не можем да влезем заедно, дявол да го вземе.
— Ти си луда! Няма да стрелям по него.
— Не можем просто да го оставим жив, Пърл. Знаеш, че е така.
— Защо не го застреля в главата? Боже господи, може да му дойдат сили да си тръгне от тук!
— Съмнявам се, но не е невъзможно. И не го застрелях в главата — продължи тя, — защото вече му бях казала, че ти ще го убиеш. И ти ще го направиш, Пърл. Ще доведеш тази работа докрай и ще го направиш бързо, за да си заслужиш своя дял, така че двамата да можем да се върнем в онази къща до един час и да не останем заключени навън.
— Но… защо изобщо да се връщаме там?
— Защото искам да говоря със семейство Невинс, преди да си легнат, и да им кажа как доктор Хъникът ужасно се е напил и му е лошо, така че е най-добре да го оставим да спи на задната седалка на колата му, защото вече е повърнал веднъж. Те няма да питат къде е, нито ще излязат да проверят.
Тя хвърли поглед на жертвата в краката си.
— Рано или късно някой ще го намери. Просто искам това да се случи по-скоро късно, отколкото рано. Нали ме разбираш?
Пърл не отговори. Разбираше и още как, но освен това си даваше сметка, че току-що беше нагазил в блато, където можеше да затъне завинаги… макар и в същото време да изпитваше необичайно задоволство от тежестта на оръжието в ръката си, от безпомощното състояние на мъжа на земята и от вълнуващото присъствие на жената с червената рокля, застанала до него с парфюма си, който ухаеше на овъглени рози.
— Ще извадя нещо от багажника. Задръж една минута — каза му тя и се отдалечи.
Когато се върна, Джинджър носеше одеялото и тубата с бензин. Тя остави тубата на земята, сгъна одеялото и го сложи на главата на Хъникът.
— Ето. Един изстрел в камбаната. Трябва да си пазиш хубавия бял костюм.
— Да не би да не ти е за пръв път?
— Чета „Полицейска газета“. Само един изстрел. Ако се чуят повече, някой фермер наоколо може да реши да дойде да провери какво става.
— Това… това е лудост…
— Това е необходимост. Колата и половината пари. Освен това ще направиш услуга на Уили. Отдавна му беше дошло времето.
— Лудост — повтори Пърл.