Но днес, макар и да беше толкова горещо, че на капака на колата му можеше да се изпържи яйце, на мъжа в избелелия зелен оуклънд му вървеше като по мед и масло, както се казва. Вчерашният ден беше успешен за него — беше изкарал почти трийсет долара. Снощи се беше насладил на порция пържола и пържени картофи в една закусвалня в Хюстън. Там се беше разговорил с един амбулантен продавач на ризи дали федералните власти някога ще успеят да заловят похитителите и убийците на бебето на семейство Линдбърг. Наричаха отвличането „Престъплението на века“ и всеки, който слушаше радио или четеше вестници, беше следил новините за това разследване още от онзи ден през месец май миналата година, когато бяха открили трупа на детето с разбита глава.
Мъжът, който приличаше на ангел хранител, не го беше грижа дали някога ще открият престъпниците. На този свят се случваха и такива неща. Семейство Линдбърг бяха богати като цар Мидас, щяха да се оправят и вече си бяха родили още едно дете, откакто беше загинало това. Бяха отчаяни времена и хората вършеха отчаяни неща.
Колелата на автомобила изтрополиха по железопътни релси. Той подмина една табела, нашарена с ръждясали дупки от куршуми. Отбеляза, че на табелата пишеше: „ФРИЙХОЛД“. Пътят ту се криеше в сенките на боровете, ту излизаше обратно на ослепителната светлина на слънцето.
При вида на простреляната табела мислите му се насочиха към една друга тема, която според него самия беше по-интересна и несъмнено по-забавна от детето на семейство Линдбърг. Мъжът следеше приключенията на Бони Паркър и Клайд Бароу още откакто властите бяха попаднали на снимките на двамата, размахали револвери и пушки, в един фотоапарат, който бяха забравили някъде в щата Мисури, а след това въпросните снимки бяха отпечатани във всички евтини вестници. Жалко, че преди няма и два месеца Бони и Клайд бяха застреляни от хайка шерифи на някакво затънтено шосе в щата Луизиана. Във вестниците пишеше, че в телата им е имало толкова много дупки от куршуми, че погребалният агент, който се е занимавал с балсамирането, се е измъчил да направи така, че формалинът да не изтече от тях, а служителите на реда, които бяха стреляли по двамата, бяха оглушали от гърмежите.
Мъжът не остана доволен да го научи, защото щяха да му липсват вестите за бандата на Бароу — кого бяха обрали, кого бяха застреляли и прочее. Бяха преживявали ден за ден, разбира се, но им правеше чест, че бяха следвали собствения си път в тази държава, след като беше отишла по дяволите — дори да се беше налагало да стрелят по другите, за да го направят. Обикновените хора нямаха никакви шансове срещу властта — какво му оставаше на човек, освен да се опита да си пробие път с бой навън от бетонната килия, в която винаги се опитваха да го затворят?
Е, поне можеше да продължи да следи новините за Джон Дилинджър. Този луд кучи син още не го бяха хванали натясно — от април месец насам се покриваше, но рано или късно щеше да изникне отнякъде. Престрелките с негово участие винаги бяха вълнуващи.
Мъжът влезе с прегракналия си оуклънд в малкото градче Фрийхолд, което се показа сред боровите гори зад една черква от червен камък и неголямо гробище със статуя на Исус с разперени ръце по средата. От дясната страна на пътя изникна малка, скръбна наглед бензиностанция на компанията „Тексако“. Мъжът нямаше нужда да зарежда, защото беше напълнил резервоара в Хюстън, а освен това винаги имаше резервна туба с бензин в багажника на колата, но все пак отби. Спря до колонката с емблемата на „Етил“ и зачака, без да загася двигателя. След малко от схлупената постройка на бензиностанцията излезе млад мъж, който бършеше ръцете си в мръсен парцал. Единият му крак беше по-къс от другия и мъжът носеше обувка със специална дебела подметка на този недъгав крайник.
— Добрутро. Трябва да загасите двигателя, сър. Колко бензин ще ви трябва? — попита младежът, като дъвчеше клечка за зъби в устата си.
Сетне добави:
— Току-що ни докараха от новия бензин, марка „Файър Чийф“.
— Не ми трябва бензин — отвърна шофьорът с мек, тих глас.
Говореше с почти напевен южняшки акцент, който бяха определяли като „изтънчен“ и „аристократичен“.