Отново си помисли, че това нямаше как да не е измама, вариант на стария номер с изнудването, при който подлъгваш някого да направи нещо, с което ще можеш да го държиш в ръцете си до края на живота му, и в този случай патроните в револвера бяха халосни, а Хъникът беше спукал мехур с червена боя отстрани на тялото си, и следващият изстрел също щеше да бъде с халосен патрон, а след това Хъникът и Джинджър щяха да се чакат някъде и хубавичко да се посмеят на наивника, който беше паднал право в капана, и сега го бяха хванали на въдицата и никога нямаше да го пуснат…
Пърл натисна спусъка и изстреля един куршум в одеялото на главата на доктора.
От дупката в одеялото се изви дим. Краката на Хъникът подскочиха няколко пъти, все едно тичаше да посрещне смъртта си. Сетне движението замря и димът от изстрела се понесе нагоре от цевта на револвера към лицето на Пърл, а нощните насекоми припряно запълниха тишината.
Той отстъпи крачка назад, а Джинджър взе фенерчето от ръката му и се наведе, за да повдигне одеялото.
— Готово — рече тя с внезапна въздишка, все едно през цялото време беше стояла със затаен дъх, и той хвърли поглед през рамото ѝ към тъмната дупка на тила на Хъникът, от която в студената светлина на фенерчето изтичаше нещо червено.
Сърцето му биеше толкова силно, че се побоя да не изхвърчи от гърдите му; стомахът му се свиваше и преобръщаше; наложи му се да направи няколко крачки настрани и да обиколи в кръг няколко пъти, преди да му премине и отново да се почувства нормално.
— Имаме още работа — каза му Джинджър. — По-добре си свали шапката и сакото и ги остави в колата. Трябва да му съблечем дрехите.
— Какво?
— Да свалим дрехите от тялото. Ще ги съберем на вързоп, ще ги приберем в багажника и ще ги изхвърлим на друго място, на няколко мили от тук. Трябва да внимаваме по ръцете ни и по колата да не остане кръв. А след това… имаш ли запалка? Ако не, в жабката има кибрит.
— Имам запалка. Защо ти е?
— Трябва да покрием лицето му с одеялото, да го залеем с бензин и да го запалим.
— Да го запалим ли? Защо?
Тя насочи лъча на фенерчето между тях двамата. Чуваше се кучешки лай, но някъде отдалеч в гората.
— Трябва да му изгорим лицето — отвърна спокойно тя, все едно говореше за купчина боклук.
Мъжът не отговори и тя продължи:
— Нали разбираш какво имам предвид? Искам да кажа — да му разтопим лицето. Така че да не могат да познаят кой е, когато го намерят.
Пърл се взираше в мъртвеца в краката си. В главата му за миг изникна образът на кутретата, които горяха в напоеното с бензин одеяло като доказателство за това, че вече не беше безпомощно дете, което се препъва с ненужните си патерици.
— Доста добре си обмислила всичко, а? — рече той. — Откъде знаеше, че ще се съглася да го направя? Можеше да съм всякакъв.
— Но не си. Една от моите дарби е да разчитам правилно хората. Веднага ги преценявам. Разбирам какво искат, какво са готови да направят и какво — не. Разбирам и колко струват. Ти беше подходящ и се появи точно когато ми трябваше.
Той изсумтя и отвърна:
— Какъв късмет съм извадил.
— Хайде, първо трябва да му свалим дрехите. Нали не искаш да си изцапаш костюма с кръв? Трябва да внимаваме и да не направим пожар в тази изсъхнала гора.
Тя кимна към колата:
— Остави си шапката и сакото.
— Добре — каза той, но не помръдна от мястото си, а продължи да се взира в трупа.
Револверът стоеше съвсем естествено в ръката му, макар и да бяха минали години, откакто беше държал оръжие, и никога досега да не беше стрелял по човешко същество. Усещаше се изпълнен със сила и власт. Вече разбираше защо Клайд Бароу и Бони Паркър винаги размахваха огнестрелни оръжия — за да се сдобият с това усещане за власт и да го задържат. Способността да направиш така, че един човек да си отиде от този свят, или да насочиш револвера срещу него, а сетне да решиш да го оставиш жив… тази власт можеше да се сравнява с Божията.
— Времето лети — обади се Джинджър. — Трябва да побързаме.
Пърл изведнъж забеляза, че тя говореше в множествено число. През цялото време. Досега никога не беше мислил за себе си и някой друг в множествено число. Той живееше сам, хранеше се сам, спеше сам… и винаги беше работил сам.
До този момент.
Но тя говореше в множествено число.
Той потръпна. Не беше заради трупа, проснат в храстите пред него — а той можеше да си го представи след няколко дни, когато горските животни щяха да надушат вонята и да се заемат с плътта, която мухите и рояците насекоми вече щяха да са започнали да превръщат на каша — а заради настоящия миг. Нещо се беше променило; беше започнало нещо ново и макар все още да не разбираше точно какво беше то, тази тръпка беше като първото помръдване на влечуго, което е свалило старата си кожа и се готви за предстоящото пътуване.