— Хайде — настоя Джинджър, но го каза меко. — По-добре си навий и ръкавите.
— Добре — отвърна той.
Отиде до новия си пакард с револвера в ръка. В сърцето му се беше загнездило необичайно усещане за умиротворение, а в съзнанието му — нова цел. Усещането беше за това, че наистина беше извадил късмет. А новата цел беше тази, че от сега нататък — може би съвсем скоро, може би още от тази минута — предстоеше да се свърши много доходоносна работа.
Четвърта глава
Лежеше по гръб в стаята си, взираше се в напукания таван над леглото и пушеше цигара. На нощното шкафче гореше една-единствена мъждукаща лампа; обикновено нямаше нищо против да стои на тъмно, но тази нощ тъмното му се струваше по-тъмно от обикновено. Минаваше полунощ. Не можеше да заспи. Гърмежът на револвера, който беше изстрелял куршума в черепа на Хъникът, не спираше да ехти в главата му.
Освен това мислеше за разговора, който беше провел с Джинджър — или както там се казваше тази жена — в пакарда на връщане от мястото на убийството. Изглеждаше огън жена, но беше студена като лед. Никога не беше срещал друга като нея — жена, която толкова здраво да контролира всичките си емоции и да представя убийството така, все едно жертвата наистина беше копняла да се освободи от оковите на своята стара и немощна плът. Той беше убил човек заради нея, а не я беше познавал и трийсетина минути, преди да го извърши.
Но всъщност все още не я познаваше — и беше убеден, че и никой друг не я познава наистина.
Когато разберат кой е — каза Пърл по пътя обратно, стиснал здраво волана на пакарда, — ще те издирват. На всички афиши е отпечатано твоето име.
Името на Джинджър ла Франс — поправи го тя. — Няма да издирват Лана Кей Райли.
Това ли е истинското ти име?
Не, но ще свърши работа.
А как е истинското ти име?
От устата ѝ излетя някакъв звук, все едно тихо се беше разсмяла, но нямаше как да бъде сигурен. Беше отворила прозореца и се беше подпряла на него с една ръка, все едно искаше да сръга с лакът целия свят в ребрата.
Какво представлява името, Пърл? Хората просто ти го слагат, за да си мислят, че те държат с нещо. Ние двамата с теб си приличаме по това, нали?
По кое?
Не искаме да ни държат с нищо — отговори тя и той си помисли, че никога не беше чувал по-смислени думи през целия си живот.
Добре — продължи тя, докато той преглъщаше тази истина. — Когато стигнем, паркирай отзад, там има една полянка. Ти ще влезеш пръв, а аз ще вляза десет минути след теб.
На ръба.
Ще стане. На сутринта само ме закарай до Шривпорт, остави ме на ъгъла на Тексас стрийт и Едуардс стрийт и сме квит.
Той помълча няколко секунди, преди да отговори: И това е всичко, така ли?
Аха — отговори тя. — Лесна работа.
Гласът ѝ прозвуча толкова леко и безгрижно, все едно през последния половин час цялата тежест на света беше паднала от раменете ѝ.
Ала сега, докато цигарата догаряше между пръстите му на леглото в малката му стая, а сред дима искреше яркожълтата табелка от вътрешната страна на вратата с надпис „Пушенето забранено“, Пърл усещаше всичко друго, но не и лекота. Ключът от пакарда беше на скрина, до портфейла му. В портфейла му беше новополученият дял от плячката. На сутринта само трябваше да обясни на семейство Невинс, че Хъникът и жената са се съгласили да го закарат обратно до Шривпорт, а в сервиза щеше да каже на Хенри Бълард, че ще се върне за своя оуклънд след няколко дни, но междувременно трябва да си вземе от багажника един кашон с Библии. А след това щеше да потегли към Шривпорт с жената в новия си пакард.
Лесна работа. Но дали наистина беше така?
Той изтръска пепелта от цигарата си в една водна чаша на нощното шкафче. Старицата сигурно щеше да му направи проблем за това, че беше задимил стаята, но на кого му пукаше за нея? Във всеки случай Хилда Невинс щеше да се зарадва да му види гърба, както и на доктора и жената в червено, когато си бият камшика от Стоунфийлд. Пърл — това име му харесваше, така че смяташе да го използва поне за известно време — смяташе никога повече да не идва в това градче; Бълард можеше да задържи стария оуклънд, който бездруго не струваше нищо.