Но въпреки това не успяваше да мигне, дявол да го вземе. Не заради убийството; това беше същото, все едно беше избавил някое болно куче от мъките му, и в думите на Джинджър имаше голяма доза истина, когато каза как на живота на един измамник трябва да се сложи край, преди мозъкът му да се размекне. От какво живееше един измамник, освен от бързината на ума си? Какъв живот му оставаше, когато умът му падне в плен на старостта? Не, това не беше живот, а бавно пропадане в бездната на забвението — на нищото — и Пърл се надяваше, че когато — ако — остарее толкова, че вече не може да мисли с главата си, някой друг ще пусне един куршум в нея точно толкова чисто, колкото беше станало с доктор Хъникът. Е… първият изстрел не беше чак толкова чиста работа и може би точно от това се тревожеше Пърл; Джинджър можеше просто да гръмне доктора в главата с онзи револвер и да го ликвидира на място, вместо да стреля в тялото му. И адски бързо беше докарала нещата дотам, откъдето вече нямаше връщане назад, така че вече нямаше и смисъл — и време — да спорят за изпълнението на присъдата.
Докато се връщаха по пътя от мястото, където бяха оставили трупа, Джинджър му каза да намали, за да потърсят къде да изхвърлят дрехите. Видяха един друг черен път от лявата страна на шосето и когато поеха по него, стигнаха до гъста и тъмна гора, където хвърлиха дрехите в храстите. Сетне използваха малко бензин, за да ги изгорят, като и двамата внимаваха да не изцапат с бензин нито ръцете си, нито собствените си дрехи. Преди огънят да се разгори прекалено силно, Джинджър му каза да потуши пламъците и той го направи. А сетне продължиха към Стоунфийлд и следващата част от плана и сега Пърл лежеше в своята стая и си мислеше за това, че ако утре сутрин остави Джинджър на ъгъла на Тексас стрийт и Едуардс стрийт в Шривпорт, тя ще бъде само на няколко пресечки разстояние от собственото му скривалище в хотел „Дикси Гардън“ на Котън стрийт. Щеше да бъде адски забавно, ако тя също беше отседнала в „Дикси Гардън“, но не искаше той да го знае и затова му беше казала да я остави на ъгъла на Тексас стрийт и Едуардс стрийт. Не беше живял дълго време в Шривпорт и определено не я беше виждал там, освен ако не е била с перука и нарочно не е била облечена по-незабележимо, като някоя фермерска съпруга — което не беше съвсем изключено.
През прозореца долетя далечно бухане на бухал — самотен и натрапчив зов, който по някаква причина винаги го беше карал да изпитва усещане за родство с нощните ловци. Мракът им принадлежеше. Не беше щастливо място, а беше място на нужда и необходимост — и той го познаваше много добре.
Някой леко почука на вратата му.
Чук-чук. Чук-чук. Сетне се разнесе и нейният глас — почти шепнешком, колкото да го чуе:
— Отвори.
Все още беше почти облечен — беше свалил само ризата и обувките си, преди да се отпусне на леглото и да си запали фаса. Отиде до вратата и се поколеба само за миг, преди да вдигне резето. Сетне се взря в лицето ѝ на винената светлина от червения стъклен глобус на тавана на коридора. Изглеждаше уморена, а очите ѝ бяха подпухнали, все едно тя също се беше борила с неуловимия демон на съня; изрусената ѝ коса беше освободена от стегнатия плен на шнолите и къдриците ѝ се бяха посипали над челото, чак до изскубаните вежди. Беше облечена с нощница с цвят на лавандула, с избродирана роза от червен сатен точно над лявата гърда.
— Какво стоиш там? — попита го тя все така тихо.
Сетне вдигна дясната си ръка и му показа сребърната манерка на добрия стар, мъртъв доктор.
Пърл отстъпи крачка назад, за да ѝ направи място да влезе. В лявата си ръка тя носеше дамската си чанта. Остави и чантичката, и манерката на скрина. После се обърна, мина покрай него на път за вратата и решително сложи резето, а след това го погледна, все едно в този миг беше съвсем вярна на котешката си природа, а той беше мишка, която току-що се е накиснала във валериан.
— Не можеш ли да заспиш? — попита я той.
— Тук е адски задимено — отговори му тя. — Подуших го още от коридора.
— Имах нужда да изпуша една цигара.
— А имаш ли нужда от питие? Останали са няколко глътки.
Той кимна в отговор:
— Естествено, мога да пийна.
— Какъв глупак трябва да бъде човек, за да откаже едно питие? — отбеляза Джинджър.
Докато взимаше манерката и отваряше капачката, Пърл разбра точно защо беше дошла в стаята му и каква беше предварителната игра, с която се беше заела. Всъщност нямаше нужда от много предварителна игра, ако изобщо му трябваше такава, защото макар и споменът за смъртоносния изстрел да продължаваше да отеква в мозъка му, тялото му оставаше глухо за неясния шепот на миналото, а сега, когато жената беше тук с ефирната си нощница и му се предлагаше така, вече нищо друго нямаше значение, включително и незначителната смърт на един изкуфял стар измамник.