— Ще гледам.
Тя спря до вратата и му хвърли един дълъг, изпитателен поглед.
— Още колко време мислиш да гониш катафалки?
— Мисля си, че няма да е за постоянно.
— Какво друго си намислил?
— Засега нищо — призна той и сви рамене. — Повечето седмици се справям прилично. Но все ще излезе нещо друго. Само трябва да го открия.
— Може би то ще открие теб — отвърна тя и му се усмихна. — Да спиш в кош.
Сетне вдигна резето, отвори вратата, затвори я зад гърба си и изчезна.
Той остана в леглото още малко, като се наслаждаваше на ленивото усещане след преживяното, после стана да заключи вратата. От яростните движения на Джинджър сякаш му се бяха разместили костите. Той се върна в леглото, като едва ли не накуцваше, отпусна се в него и докато се унасяше в сън, чу само далечното, слабо ехо от изстрел.
В розовата светлина на утрото, когато ръчният му часовник показваше шест без четвърт, Пърл направи две открития: първо, ключът за новия му пакард беше изчезнал от скрина; и второ, докато бързо се обличаше, забеляза две петна от кръв на десния крачол на белите си панталони, точно над ръба. Едното беше малко колкото нокътя на палеца му, но другото беше по-голямо, с формата на морско конче.
Собствената му кръв нахлу в лицето, а зъбите и устните му се стегнаха в сурова гримаса. От припряност на два пъти закопча ризата си не така, както трябваше. Предположи, че Джинджър беше прибрала ключа в чантичката си или когато беше извадила револвера от нея, или когато го беше прибрала обратно там. Погледна в портфейла си и откри, че всичките му пари си бяха вътре; отначало се изненада, че кучката не беше свила и самия портфейл, но после разсъди, че сигурно веднага щеше да забележи липсата му от скрина, когато тя си беше тръгнала.
Когато облече всичко, освен шапката и вратовръзката си, той рязко отвори резето на вратата и едва не изхвърча тичешком навън, като връзваше лявата си обувка в движение. Сетне се принуди да забави крачка — въпреки че беше станал жертва на ужилване, трябваше да продължи да внимава и да се държи както подобава. Оправи сакото си, изправи рамене и нареди на краката си да го понесат надолу по стълбите с тържествена крачка.
— Добрутро — рече Хилда Невинс, когато Пърл стигна до долния край на стълбището.
В поздрава не се четеше нищо друго, добро или зло. Строгата наглед домакиня, облечена в домашна рокля на кафяви карета, закопчана до гърлото, сякаш всеки момент щеше да я удуши, бършеше керамичните си камбанки с четка за прах.
— Рано сте станали — отбеляза тя.
— Да, мисис — отвърна той с характерната си мека усмивка.
Зад маската на лицето му зъбчатите колела на мозъка му се въртяха с деветдесет мили в секунда. Очите му обходиха помещението в търсене на някаква следа от Джинджър ла Франс… багажа ѝ, шапката ѝ, каквото и да е. Но не откриха нищо подобно.
— В закусвалнята предлагат закуска — рече жената.
Сетне се върна към задачата си толкова усърдно, все едно беше императрица, която е решила да обърне внимание на безценната си колекция от диаманти и изумруди.
— Хм, мисис… Честно да си призная, малко съм озадачен.
Как да се изрази? Просто давай направо, рече си той.
— Мислех си, че доктор Хъникът и мис Ла Франс ще ме откарат до Шривпорт.
Жената спря да бърше праха и се обърна към него. На Пърл му се прииска да отстъпи няколко крачки, защото Хилда Невинс се взираше толкова проницателно в него, все едно можеше да прозре чак до дъното на душата му и убийството в гората, но се овладя.
— Те още ли са тук?
— Онази дама — рече Хилда Невинс с толкова тежък сарказъм, че сякаш прокапа от устните ѝ като отровен мед — ни събуди около четири часа сутринта. Трябвало да излезе, за да провери как е докторът, на когото снощи му станало лошо и останал да спи в колата си. Докторът не бил по-добре, така че тя искаше да плати сметката за стаите и да си тръгва. Гровър ѝ предложи да занесе багажа, но тя каза, че имала само две чанти и щяла сама да си ги вземе. Така че си плати, двамата си тръгнаха и това беше всичко.
Тя сви рамене, преди да добави:
— Лично аз нямах нищо против, защото от нейния парфюм ме хващаше главоболие.
— Аха — рече Пърл.
Дали не си беше проличало по гласа му? Въобразяваше си, че усеща как потта се стича по слепоочията му.
— Освен това — продължи Хилда Невинс, като му хвърли един обвинителен поглед с тъмните си очи, големи като на бухал — ще ви добавя един долар към сметката заради онова нещо, което правихте снощи в стаята си.