— Мисис?
— Пушихте цигара — заяви тя.
Произнесе го така, все едно казваше: Знам, че снощи си убил човек.
— Поне една — добави тя. — Подуших миризмата в коридора, когато се качих да оправя стаите им. Затова ще ви добавя един долар към сметката, а ако се повтори, утре ще ви добавя още един.
— Естествено.
Думата излезе почти шепнешком от устата му, затова реши да опита отново:
— Естествено.
— Хенри вече е на работа, ако искате да му се обадите.
Тя посочи с четката за прах към телефонния апарат на черното лакирано писалище.
— Телефонният указател е в най-горното чекмедже.
С тези думи жената му обърна гръб и посвети цялото си внимание на колекцията си от малки керамични кончета.
Бълард вдигна на четвъртото позвъняване. Тц, мистър Партлоу, още чакам да ми се обади доставчикът от Шривпорт. Може да е днес, може да е утре. Ще ви кажа, когато започна работа. Оки?
— Естествено — отвърна Пърл, като се взираше в петното от кръв с формата на морско конче на крачола на панталона си. — Разбира се, страхотно.
— В закусвалнята предлагат закуска — повтори му Хилда, след като остави телефонната слушалка на вилката. — Човек трябва да започва деня със солидна закуска.
Мамка му, помисли си Пърл, но вместо това успя да се насили да се усмихне в отговор и рече:
— Много ви благодаря.
Мисълта за това, че го беше измамила една уличница и убийца, беше като пламтящо острие, което не спираше да се забива все по-дълбоко в основата на врата му. Нямаше начин да го остави така; ако искаше да продължи да живее като мъж, щеше да му се наложи да открие тази жена, да си върне пакарда и да получи някакво възмездие. Трябваше някак да я проследи… и щеше да го направи, независимо къде се крие.
Той се закле да го стори — както пред себе си, така и пред всеки бог, който си правеше труда да го чува.
Една внезапна мисъл го удари право в стомаха с всичка сила.
— Мисис Невинс — рече той, като в същото време се завъртя по такъв начин, че да скрие от нейния поглед крачола с издайническите кървави петна.
Жената остави праха по конете и се обърна към него с въпросително повдигнати вежди.
— Вече съм убеден, че ще имам нужда от някакви дрехи — продължи Пърл.
Той се усмихна и сви рамене, за да покаже, че е просто един скромен и честен странник, сполетян от нещастието да притежава скапан автомобил.
— Надявам се, че някъде наблизо има магазин?
— И още как — отвърна тя. — Снощи сигурно сте минали покрай него на път за кафенето. През два входа от бръснарницата. Отваря в десет и половина.
Тя хвърли един поглед на костюма му, преди да продължи:
— Но там няма такива дрехи. Продават най-вече работни гащеризони, ризи и други подобни за мъжете.
— Нямам нищо против да нося дрехи, предназначени за такива мъже, които са солта на земята — увери я той.
— Е, значи ще ви свърши работа.
Тя отново се намръщи и Пърл за миг си помисли, че е забелязала петната, но сетне страхът му отмина, когато видя, че жената го гледаше право в очите.
— Ще ви дам един съвет — рече предупредително тя. — Внимавайте Винсънт Лий от магазина да не ви одере кожата. Като ви види издокаран така, веднага ще ви сметне за някой наивник, готов да му изсипе всичките си пари.
— Благодаря ви за съвета.
— Винсънт Лий е същият боклук като брат си, шерифа — добави Хилда Невинс, като се върна към работата си. — Двамата са един дол гнили дренки.
Пърл вече беше поел обратно нагоре по стълбите, когато много бързо си даде сметка, че да влезе в магазина за облекло на брата на местния шериф, облечен в бели панталони с петна от кръв на единия крачол, не беше сред най-умните неща, които можеше да стори. Нямаше как да обясни на мисис Невинс причината да не може да отиде в магазина като нормален клиент, но и не можеше да си позволи да обикаля града в този вид — колкото и да бяха малки петната, може би някой щеше да ги забележи. Например в закусвалнята, където щеше да му се наложи да ходи, за да се храни, докато онзи селяндур Бълард успее да поправи колата му, така че да може да се измете от това проклето градче.
След три секунди вече беше достигнал до извода, че имаше само едно нещо, което можеше да стори, за да се измъкне от това затруднение — и той се зае с него без никакви по-нататъшни колебания.
Пета глава
Ето я вратата, която търсеше. Номерът на стаята беше обозначен с потъмнели метални цифри: три и седем.
Той застана пред вратата и сви ръка в юмрук, като си помисли: После седем, първо три — право в Рая ти върви.