Но в мислите му нямаше никакво съмнение, че Джинджър ла Франс щеше да отиде право в Ада, преди броенето да стигне до три. Ала първо самият той щеше да се позанимае с нея. И нямаше търпение да вкуси отмъщението, сладко като греха.
Той почука на вратата. Едно… две… три. Ела ме ритни. Почака няколко секунди, а после притисна лице към вратата и каза:
— Полиция, мис Уайли. Отворете вратата.
Сетне добави:
— Оставили сме един от нашите хора да пази на изхода от аварийното стълбище, ако…
Вратата се отключи и се отвори с едно-единствено плавно движение.
На прага беше застанала тя, в цялата си прелест от пет фута и шест инча, и ако не знаеше, че Джинджър ла Франс вече се представяше с името Лана Рей Уайли, може би нямаше да я познае. Беше потъмнила косата си до убито ръждивокестеняво, беше облечена с практична и консервативна сива рокля, поръбена с тъмносиньо, а очите ѝ с цвят на шампанско — които много трудно можеха да бъдат скрити, разбира се — го гледаха хладно и пресметливо зад очила с рогови рамки, достойни за всяка строга библиотекарка. Не носеше почти никакъв грим, никакво червило и лак за нокти, а извивките на бюста ѝ бяха обуздани от сутиен, който сигурно беше изработен от стоманени обръчи. Тя повдигна брадичката си на няколко градуса, сложи ръка на кръста си и тихо рече:
— Доста време ти трябваше, докато ме откриеш.
— Така ли? Е, аз…
— Влез — каза му тя. — Гласовете се чуват.
И тъй, трийсет секунди след като беше открил жената, която го беше зарязала на сухо в Стоунфийлд преди осем дни, Пърл вече беше в нейния апартамент в хотел „Клемънтайн“ на Тексас стрийт, недалеч от кейовете и складовете на речното пристанище на Ред Ривър. Беше горещият и влажен следобед на 11 август и навън беше задушна жега; на една маса в стаята се въртеше електрически вентилатор и от него периодично повяваше бриз, който погалваше лицето на Пърл като нежна и невидима ръка.
Джинджър ла Франс — Пърл вече беше решил, че това име отиваше най-много на нейната проклета арогантна и театрална природа — сложи резето на вратата. Сетне се обърна към него, като се облегна на ръцете си на вратата, и мълчаливо го изгледа. Някъде тиктакаше часовник, а от реката се разнесе воят на сирената на влекач. Пърл стоеше по средата на стаята. Слепоочието му пулсираше. Беше дошъл да я пребие и да си вземе ключа от пакарда; беше си фантазирал как ще влезе в тази стая — насила, ако е необходимо — и ще я сграбчи за косата, а след това може би ще ѝ сцепи устната, за да ѝ покаже, че има сериозни намерения. Нямаше да има нищо против, ако тя започне да плаче и да моли за милост, а след това щеше да я накара да падне на колене в краката му и да повтаря: Аз съм лъжлива кучка и не струвам пет пари. Едва тогава сметките им щяха да излязат начисто, поне според него.
Тя заговори първа.
— Мислех да си направя сандвич с наденица. Искаш ли един?
Пърл остана изумен от самообладанието ѝ. Ако Джинджър беше мъж, топките му щяха да бъдат толкова големи, че да се влачат по земята.
— Мисля, че вече ме нахрани с достатъчно лъжи — отговори той.
Тя сви рамене.
— Аз смятам да обядвам.
Сетне го подмина толкова невъзмутимо, все едно между тях не беше надвиснала сянката на убийството и предателството; беше се отправила към малкия кухненски бокс в ъгъла, където беше готварската печка, но в този миг престореното ѝ безразличие му дойде в повече. Лицето му пламна. Той протегна ръка, за да я сграбчи за косата и да я спре, но в същия миг тя рязко се закова на място и стрелна ръката му с поглед, който сякаш я накара да замръзне на място, преди да достигне до нея.
— Гледам, че си се маскирал като Дик Трейси — отбеляза тя, като кимна към тъмносиния му костюм, бялата риза и тънката черна вратовръзка, увенчани със също толкова строго черно бомбе. — Но веднага те познах по гласа. Как успя да минеш покрай Теди?
Той не отговори веднага и тя му подсказа:
— Рецепционистът на хотела. Доста го бива да не пуска чужди хора. Е, как мина покрай него?
Искаше му се да я удари в лицето. Искаше да ѝ сцепи долната устна, така че да бликне кръв, а пронизващите очи зад очилата поне за миг да изгубят самообладанието си, и когато тя политне от удара, да я събори на пода и да застане над нея, за да ѝ покаже кой е шефът.
Но вместо това реши да ѝ покаже през какво беше минал, за да я открие, така че извади портфейла си, отвори го и вътре лъсна значката на полицейски инспектор от участъка в Шривпорт — служебен номер пет-едно-едно.