Тя подсвирна тихо и одобрително.
— Колко ти излезе?
— Сто долара от един тип в задната стаичка на една заложна къща в Босиър. Наложи се да бъда особено внимателен с него.
— Браво. Е, сега искаш ли сандвич с наденица, или не?
— Искам да те пребия за това, че ме излъга. А после ще си прибера пакарда, много благодаря.
Джинджър нададе кратък остър смях, за който едва не плати със зъбите си. Сетне се обърна, за да отиде до хладилника. Отвори го и извади едно парче наденица, увито в амбалажна хартия.
— Колкото до пакарда — рече тя, като драсна една кибритена клечка, за да запали газовия котлон на печката, — аз ти спестих усилията за него.
— Наистина ли? Обзалагам се, че е така.
— Естествено.
Тя отвори едно чекмедже, извади нож и се зае да реже наденицата със спокойни и уверени движения.
— Започнах да си мисля, че може би… няма да е толкова умно да обикаляш с колата на убития доктор. Имам предвид, ако стане някоя неприятност.
Тя му хвърли един поглед през рамо:
— Колко парчета искаш?
— Престани с тези глупости — рече той.
— Три парчета за мен и три парчета за теб. А, да… иди да вземеш онзи плик на библиотечката. Нали го виждаш?
Малката библиотечка до стената беше боядисана в тъмнокафяво. Отгоре върху нея беше оставена една легнала книга, а пликът беше върху книгата.
— Вземи го, няма да те ухапе — подхвърли тя, като изсипа парчетата наденица в един тиган и се зае да ги запържи.
Той отиде до библиотечката, но без да ѝ обръща гръб. Пликът беше надписан с името „Пърл“ — със ситен, но прецизен почерк. Когато го взе, той забеляза заглавието на книгата под него: „Тайната на човешката психология“ от доктор Морис Фонарой.
— Отвори го — каза тя, а после се зае да рови в хладилника, все едно беше съвсем сама в стаята.
Той разкъса плика. Беше пълен с банкноти, двайсетачки и десетачки… общо триста долара. Фалшиви ли бяха? Не, пръстите му подсказваха, че хартията беше каквато трябваше да бъде на пипане, а цветовете им бяха същите, каквито използваха във федералната печатница.
— Нали ти казах? — рече тя. — Три парчета за мен и три парчета за теб. Продадох пакарда за шест стотака. Запазих ти парите, докато дойдеш да си ги вземеш.
Той не знаеше какво да отговори. От устата му излезе следното:
— Би трябвало да те спукам от бой заради стотачката, която похарчих за проклетата значка.
— Пак си две стотачки напред, Пърл. А и значката ти е излязла на сметка. Не знаеш кога ще ти потрябва пак. Обичам пикантна горчица. Ти искаш ли?
— Ти си луда, да ти го начукам — рече той.
— Защо? — отвърна тя, като се обърна към него и го дари с унищожителна усмивка, така че зъбите ѝ проблеснаха. — Много хора обичат пикантна горчица.
Той не знаеше какво да отговори, а мангизите в плика съвсем му бяха взели ума. Джинджър отново посвети вниманието си на пърженето на наденицата, а Пърл огледа хотелския апартамент. По същество се състоеше от едно-единствено помещение, но беше достатъчно просторен — зад една двойна врата имаше легло, което се прибираше в стената, зад друга по-тясна врата сигурно имаше гардероб, а вратата към малката, но спретната баня беше отворена, така че се виждаха стените, облицовани с черни и бели плочки. На Пърл само му се искаше да си има собствена баня — в хотел „Дикси Гардън“ бяха по една на етаж. Веднага му направи впечатление колко подредено и чисто беше всичко; мебелите не бяха нови, но не бяха и занемарени, имаше си радиоприемник, а червеният килим на пода не беше износен. Като цяло, Джинджър ла Франс — или Лана Рей Уайли, или както там се казваше, по дяволите — не беше богата, но си живееше добре. Пърл се смяташе за човек, който обръща достатъчно внимание на своя стил на живот, но в това отношение жената пред него изглеждаше поне на няколко нива по-нагоре.
— Имаш ли нужда от тези очила? — попита я той, докато я гледаше до печката.
— Нямат диоптър — отвърна му тя. — Работя по нещо.
— Какво? Да удариш някоя школа за секретарки?
— Тц — отговори тя, но не добави нищо повече.
Парчетата наденица в тигана вече цвърчаха.
— В хладилника има една кана студен чай — подхвърли тя след малко. — Налей по една чаша, вместо да стърчиш така. Чашите са в шкафа, ето там горе вдясно.
За миг едва не избухна в смях, но се овладя. Беше дошъл да я пребие, а вместо това беше получил покана за късен обяд… и най-налудничавото от всичко беше фактът, че нямаше нищо против, колкото и да се свиваше стомахът му от тази мисъл. Прииска му се поне да ѝ беше ударил един за това, че му се наложи нарочно да падне по стълбището в пансиона на семейство Невинс и да се престори, че си е навехнал глезена. О, не, мисис — не ми се вярва да е счупен, но все пак доста боли. Днес май няма да стигна много далече пеша. Господи… поне да имах един чифт чисти панталони… каква бъркотия! Мислите ли, че може би… ще бъде ужасно мило от ваша страна… да кажа на вашия съпруг кой размер нося и да му дам пари, за да отиде да ми купи един чифт от магазина? С радост ще му дам с един долар повече, отколкото струват… и освен това се заклевам, че повече няма да пуша в стаята. Няма нужда да викате доктор — ще се оправя, само трябва да си почина малко… Мисля, че ще успея да се върна сам в стаята, много ви благодаря.