Искаше му се да изрита Хилда Невинс в зъбите, вместо да я гледа повече. Но Гровър наистина отиде до магазина и му купи един работен гащеризон, който не му беше съвсем по мярка, а по-късно този ден семейство Невинс му донесоха в стаята малко говежда яхния и сухари от закусвалнята, така че поне в това проклето отношение нямаше проблеми.
— Какво ли не преживях заради теб — рече той на жената до печката. — Наложи се да остана в онази кочина още четири дни. И познай какво? Последната вечер, когато бях в града, в закусвалнята си говореха за това, че ловджийското куче на някого си там намерило някакви изгорени дрехи в гората. Много странно, но някой явно бил изгорил цял хубав костюм, при това с жилетка.
— Хм — отвърна тя. — Чу ли какво ти казах за студения чай и чашите?
Желанието за спор го напусна. В действителност сякаш го напусна дори въздухът от дробовете му, като свиреше тихо, подобно на далечен парен локомотив. Но той не помръдна от мястото си по средата на стаята, с непримиримо изражение… докато тя не го погледна отново, лукаво не сви устни и не рече:
— По-добре ли му е на момчето, след като си каза всичко, което му се беше насъбрало?
— Господи — каза той.
— Хайде, по-живо. Ако ще оставаш за обяд, свали си шапката и сакото. Точно днес не искам да имам нищо общо с наденицата на шибания Дик Трейси.
Не беше за вярване, но той направи точно това, което му каза. През главата му мина мисълта, че жената сигурно притежаваше някаква специална способност да го контролира само с волята си. Сякаш се гледаше отстрани, докато отиде до шкафа да вземе чашите, и едва в този момент напълно си даде сметка за това, че тя през цялото време беше очаквала от него да я открие тук.
— Откъде беше сигурна, че ще те намеря? — попита я той, като се взираше в тила ѝ.
— Не бях сигурна. Но ти оставих достатъчно следи, за да започнеш да ме търсиш, нали така? Дори ти казах името, което щях да използвам. Е, може би не точно същото, но достатъчно близо. Все пак не биваше да те улеснявам прекалено, нали?
— Не разбирам — каза той. — Каква ти е играта? Къде е печалбата за теб?
— Искаш ли чиния за сандвича, или може на салфетка?
— Може на салфетка. Попитах те нещо… къде ти е печалбата?
— В хладилника има лед — отговори тя, почти напевно. — В кутията за хляб има хляб. Съсредоточи се, Пърл.
Сетне тя си свали очилата и се обърна към него със зашеметяваща усмивка, в която нямаше и сянка от злонамерени мисли, и за няколко мига на Пърл му се струваше, че вижда съвсем друга личност; не му беше трудно да си я представи в ролята на невинна продавачка от магазин, а себе си — в ролята на нейния също толкова невинен любим, който я чака пред магазина с букет, който е купил по пътя натам. Промяната беше истински шок за него, все едно жената се беше трансформирала напълно с една-единствена усмивка, променила дори чертите на лицето ѝ, така че изражението ѝ вече изглеждаше толкова меко и нежно, сякаш не беше в състояние да сдъвче дори карамелен бонбон. Той усети как през тялото му премина лека тръпка и осъзна, че се намираше не на прага на лятната градина, която искаше да му покаже тя, а на ръба на блато от плаващи пясъци. В този миг едва не се обърна и не излезе от стаята, а пакардът и отмъщението, и всяко друго проклето нещо можеха да вървят по дяволите, но тя може би го прочете по лицето му, защото отново се обърна и посвети вниманието си на тигана, а сетне тихо каза с глас, мек като коприна:
— Какво ще кажеш да си разделим двеста хиляди долара?
Махай се от тук, помисли си той.
Но не помръдна от мястото си.
— Нали ме чу? — каза тя, докато месото цвърчеше в тигана.
Изминаха още няколко секунди, преди да успее да ѝ отговори.
— Нямам намерение да обирам федералната банка на САЩ.
— Те бездруго са фалирали — отвърна тя. — Готови сме. Къде е хлябът?
Двамата си изядоха сандвичите на малката кръгла масичка до прозореца, откъдето се виждаше реката. Пърл я чакаше да каже още нещо за този удар за двеста хиляди долара, но тя не го направи. Вместо това заговори за Ню Орлиънс и за това, че е ходила няколко пъти в този град, и дори си мисли, че в някакъв момент би поживяла там — с изисканата му старинна архитектура и балконите от ковано желязо, и реката Мисисипи, разбира се — толкова по-интересна за гледане от Ред Ривър, защото по нея минаваха толкова повече…