— Но ми трябва малко информация — продължи той. — Знаеш ли как да стигна до къщата на Едсън?
— Тоби Едсън?
— Същият.
— Ами… да, сър. Къщата е на Фронт стрийт, покрай Уахума стрийт и надясно на следващия ъгъл, по щатско шосе Шейсет. Трябва да карате още една миля… може би миля и четвърт, и ще видите пощенската кутия от лявата страна на пътя, на която пише Едсън.
— Много ти благодаря. Ето, да се почерпиш.
Мъжът извади от джоба на панталона си едно лъскаво петаче и го пусна в мръсната шепа.
— Жив да сте — отвърна младежът.
Сетне се намръщи:
— Но ако имате работа с мистър Едсън, трябва да ви кажа, че той се спомина миналата седмица. Погребението беше в четвъртък. Сърцето му не издържа.
Беше ред на мъжа в колата да се намръщи.
— Съжалявам да го чуя. Но при все това… отивам по работа в дома на семейство Едсън, а може и да им донеса малко утеха. Приятен ден!
Той кимна на младежа, включи на скорост и отново потегли.
Фрийхолд беше прашно градче с няколко магазина с дървени капаци на витрините. На Фронт стрийт мъжът подмина един фермер, който караше каруца с дини. Пред едно заведение с табела, която го обозначаваше като „Кафенето на Бетси“, бяха паркирани няколко стари коли и един очукан форд, модел А, с желязна открита каросерия, заварена отзад на кабината. На една пейка наблизо седяха двама възрастни джентълмени с работнически гащеризони и сламени шапки, които проследиха с поглед мъжа с избелелия зелен оуклънд, когато мина покрай тях; шофьорът вежливо им махна за поздрав и те, естествено, отвърнаха на поздрава му по същия начин.
Той зави надясно по щатско шосе Шейсет и натисна газта, когато излезе от градчето. Измина разстоянието от миля и четвърт и видя пощенската кутия на семейство Едсън от лявата страна на пътя. Отби по черен път, по който гумите на колата му вдигаха вихрушки прах. От двете страни на пътя растяха борови дървета и храсти. След още малко мъжът излезе на една поляна, където под разперените клони на исполински дъб се издигаше малка къща, боядисана в бяло. На ограденото пасище наблизо имаше няколко крави, а на петдесетина ярда от къщата беше старият хамбар. Мъжът спря пред къщата, загаси двигателя, взе бялото си сако и сламената си шапка, отлепи потния си гръб от кожената тапицерия на седалката, слезе от колата и си сложи сакото и шапката. Сетне оправи вратовръзката и якичката си, така че сакото да му стои възможно най-добре. Забеляза люлката от автомобилна гума, която висеше от един от по-ниските клони на дъба, и за миг си представи как двете деца на Тоби Едсън, Джес и Джоди, си играеха там в хубавата сянка на дървото.
Мрежата на входната врата се отвори със скърцане.
— Добрутро — рече жената, която се показа от там.
Гласът ѝ прозвуча едновременно уморен и враждебен.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да, мисис, тъй си мисля. Нали не греша, че това е домът на семейство Едсън?
— Така е.
Мъжът вече беше заобиколил от другата страна на колата. Във въздуха се носеше прах, вдигнат от пътя, и искреше в златисто на слънчевите лъчи.
— Нося нещо за вас и децата — каза мъжът.
— Моля?
— Нещо за вас и децата — повтори той.
Мъжът отвори вратата от другата страна, сгъна седалката и се протегна, за да вземе една от Библиите от кашона на задната седалка. Тази, която му трябваше, беше отбелязана с жълт етикет с цифрата „1“ — първата доставка за деня. Мъжът бързо и сръчно свали етикета, като го пусна на пода на колата, и пъхна Библията в бяла картонена кутия, изработена по такъв начин, че да приляга плътно на книгата и да имитира на вид естествена кожа. Отпред на кутията със златно мастило бяха изписани думите „Светото писание“. Сетне мъжът затвори вратата на колата и се обърна към вдовицата Едсън, като призова на лицето си уместното за случая изражение, равни части съжаление и очакване.
— Съжалявам за скорошната ви загуба, мисис — рече той, като сведе глава. — На бензиностанцията в града научих, че съпругът ви е починал съвсем неотдавна.
— Миналия четвъртък погребахме Тоби — отвърна тя.
Беше русокоса, с издължено бледо лице, остър нос и очи, които изглеждаха удавени в мъка. Мъжът от зеления оуклънд забеляза, че задържаше вратата на къщата отворена с дясната си ръка, а лявата ѝ ръка беше зад ръба на вратата и не се виждаше. Той се запита дали не стискаше в нея револвер или пушка.
— Какво искаш? — попита го нетърпеливо тя, сякаш нямаше търпение непознатият да си тръгне.
Мъжът помълча няколко мига, преди да отговори.
— Ами… давам си сметка, че това сигурно е труден момент за вас, но…