— Проверка ли беше това? — попита я той изведнъж. — Да ми оставиш достатъчно следи, за да те открия? И всички други глупости, които ми наприказва? Искаше да ме провериш, за да видиш дали ще се справя?
Тя отпи глътка студен чай и повдигна брадичка към повея на вентилатора.
— Аха — потвърди тя.
— А убийството на доктора? И това ли беше проверка?
— Това — рече тя — беше необходимост. Налагаше се да бъде отстранен. Не беше безопасно да го оставям някъде, където да дърдори за какво ли не.
Тя разклати чашата си и наведе глава към потракването на леда в нея, все едно този звук събуждаше някакъв приятен спомен.
— Но да, сигурно и това можеше да се нарече някакъв вид проверка. Трябва да ти кажа, че когато влезе там и се представи, аз си помислих: „Това малко момче се мисли за голямата работа“. Веднага те познах, че си измамник — беше твърде очевидно за всеки, който не е пълен идиот, но за твое щастие, светът е пълен с идиоти. Но след това… когато се намеси в подходящия момент, за да ни помогнеш да се измъкнем от там, аз си казах: „Хмммм. Може би това момче все пак има някакъв потенциал. Може би“. И реших да ти дам шанс да покажеш какво можеш.
— С други думи, реши да видиш дали съм способен да убия човек?
— Реших да видя дали можеш да мислиш логично — поправи го тя. — И както вече ти казах, обичам игрите. Затова… реших да заложа на теб.
— И какво спечели?
Джинджър довърши сандвича си и облиза пикантната горчица от показалеца си, преди да отговори.
— Нали ме попита къде е печалбата? Погледни навън през прозореца и ще видиш.
Той стана от масата, за да го направи. Погледна навън, където яркото слънце осветяваше улицата, кейовете, работилниците и складовете покрай брега на ленивата река.
— Добре — каза той. — За какво да гледам?
— На стената на един от складовете е написано едно име с червена боя. Видя ли го? Прочети го на глас.
— Лъденмиър — прочете той. — И какво?
— Не си ли чувал за Джак Лъденмиър?
Пърл се извърна от прозореца, примижал от блясъка на слънчевите лъчи.
— Звучи ми като някакъв сироп за кашлица.
— Ха — рече тя, без да се засмее наистина.
Сетне продължи да се взира в него, докато не му се стори, че концентрираното ѝ внимание едва ли не прониква под кожата му, за да провери устройството на вътрешностите му; предполагаше, че точно в този момент очите с цвят на шампанско изпращат последните сигнали към мозъка, по които да бъде пресметнато дали си е заслужавало да заложи на него, или не. Накрая тя се изправи от мястото си, отиде до гардероба с тясната врата, отвори я и взе от най-горния рафт една неголяма метална кутия с ключалка. Донесе кутията на масата и я остави между запотените им чаши със студен чай. Отключи я, вдигна капака и Пърл видя, че кутията беше пълна с вестникарски изрезки.
— Джак Лъденмиър — започна тя — е основал своята компания за речни превози тук, в Шривпорт, преди около петнайсет години. Справял се доста добре, но мащабът на реката го ограничавал. Затова е оставил складовете и някои от шлеповете си тук, но е събрал капитал да се премести в Ню Орлиънс, където да развие бизнеса още повече.
Тя избра една от изрезките, отвори я и показа статията на Пърл. Заглавието гласеше: „Лъденмиър ПЕЧЕЛИ АПЕТИТНА ПОРЪЧКА“.
— Току-що е спечелил правителствен договор от федералната агенция за околната среда — за транспорт на строителни материали по река Мисисипи — обясни тя. — Състоянието му е над един милион долара, ако може да се вярва на това, което пише в списанията „Форчън“ и „Форбс“. А една определена секретарка от строителната компания „Рандълф“ със седалище в Тълса, щата Оклахома, може да научи много неща за него, ако се усмихва и си върти опашката пред когото трябва в деловите среди на този град.
— Аха — каза той. — Значи затова е маскировката, така ли? Добре, значи този джентълмен на име Лъденмиър е фрашкан с мангизи. Браво на него — но както вече те попитах, каква ти е играта?
Тя леко се усмихна, отново сгъна вестникарската изрезка с новината за търговския триумф на превозвача и я върна в металната кутия.