— Жената на Лъденмиър се казва Джейн — продължи Джинджър. — Имат две деца: Джак-младши, на осем години, и Нилия, на десет години. Според мен всяко от двете ще струва по сто хиляди, ако някой ги… как да се изразя? Вземе назаем за малко?
За момент се възцари тишина, ако не се смяташе потракването на вентилатора, което сякаш се забиваше право в мозъка на Пърл.
— Имам някои идеи по този въпрос — добави Джинджър с глас, който звучеше едновременно свръхестествено тих и непоклатим като железобетон. — Трябва да се премислят някои неща, разбира се. Но вярвам, че не е невъзможно да се направи. Четеш ли вестник „Ню Йорк Таймс“?
— Не ми е в категорията.
Думите излязоха от устата му, все едно някой призрак в съседната стая отговори вместо него.
— Аз го чета в библиотеката — каза тя. — Понякога на първа страница отпечатват по едно каре, в което пише кое отвлечено дете — или каквото е там, защото не отвличат само деца — е било върнато на семейството си. Заклевам се. Понякога публикуват по пет или шест имена наведнъж. Това е някаква шибана епидемия.
Тя сви рамене, преди да продължи:
— Но… в карето никога не пише какъв откуп са платили за тях. Никой не иска хората да разбират за това. За да не им хрумне нещо.
— Но на теб ти хрумна, така ли?
— Мисля си за това още откакто пристигнах тук — преди четири месеца. Видях това име, написано с големи червени букви, и се зачудих кой ли е този човек и дали от него може да се изкара нещо. Затова започнах да чета за него и научих за бизнеса му, за жена му и за децата му. Така разбрах, че са се преместили да живеят в Ню Орлиънс точно преди да се роди момичето. А няколко дни преди да тръгна на турне с Хъникът, прочетох новината за правителствената поръчка.
Тя наведе глава, все едно искаше да го погледне под друг ъгъл. Очите ѝ блестяха на парещата светлина на слънцето.
— Първото искане за откуп за детето на семейство Линдбърг беше петдесет хиляди, а след това го вдигнаха на седемдесет. Значи за всяко отроче на Лъденмиър би трябвало да платят по сто бона… а той ще си върне парите за шест месеца, без да се изпоти.
— Естествено — отвърна Пърл с лека подигравка. — И той, и охраната му просто ще направят крачка назад и ще позволят на някого да отвлече децата му направо от улицата. Не мислиш ли, че има поне трима-четирима телохранители, които да ги пазят?
— Може би, а може би не — отвърна тя. — Давам си сметка, че остава да се доизмислят някои неща. Когато се заемем с това, може да се окаже, че просто няма начин да се направи. Тогава ще се откажем и ще изчезваме. Но само си представи парите, Пърл. Представи си да измислим начин да отвлечем тези деца, да вземем толкова пари за тях и след това да ги зарежем край пътя, преди да потеглим право към Мексико. Искам хубаво да си го представиш.
— Да ги зарежем? — повтори той. — Както заряза доктора?
— Не! Не, по дяволите! Когато получим парите, ще върнем децата. Живи. Но ще ги оставим някъде, където не могат толкова лесно да стигнат по телефон или до човек, който да им помогне. Очевидно. А след това… Мексико.
Тя бързо го доближи и сложи двете си ръце на гърдите му. Стори му се, че в очите ѝ гореше огън… не, повече от това — гореше истински пожар.
— Аз наистина те подложих на проверка — каза му тя толкова тихо, все едно шепнеше в ухото му. — Исках да те проверя, като те оставя на сухо в Стоунфийлд. Исках да видя как ще реагираш. Знаех си, че ще ме откриеш… искам да кажа, надявах се да го направиш. Помислих си, че може да наемеш някой частен детектив, за да ме намери, но ти не си искал да замесваш някой друг, на когото да се налага да обясняваш защо ме издирваш. Наясно съм, че можеше да съчиниш достатъчно добра история за това, но освен това съм наясно, че искаше лично да ме накажеш. Затова си се сдобил с тази полицейска значка. Дал си си много труд, Пърл… но наистина ме откри. Издържа на проверката. Нали разбираш?
Ръцете ѝ пригладиха ризата му. Очите ѝ не се откъсваха от неговите.
— Трябваше да намеря човек, на когото мога да разчитам… да ми помага да мисля… да откривам решения. Естествено, че има много работа за вършене… но ти и аз… ние можем да се справим с това, ако му посветим цялото си внимание и съобразителност. Двеста бона, Пърл. Никога повече няма да имаш възможност да направиш такъв удар. До края на живота си. И знаеш ли какво? Ти имаш нужда от мен, за да го направиш, точно както аз имам нужда от теб. Да.
Тя кимна, преди да завърши:
— Знаеш, че е така.
Той понечи да отговори:
— Нямам никаква нужда да прекарам следващите двайсет години от живота си в затво…