Тя притисна устните му с показалец, за да го накара да замълчи.
— Други хора — каза твърдо тя — успяват да го направят и не ги хващат. Много други хора. И сред тях има такива, които далеч не са толкова интелигентни като теб и мен. Трябва само да прочетеш някои от онези вестници, за да се убедиш в това. Но точно сега… аз не мога да се справя сама… и не си представям, че искаш да прекараш следващите двайсет години от живота си в преследване на катафалки. Така ли е?
Той не отговори; нямаше нужда да казва нищо, защото по лицето му ясно се четеше мисълта за това, че не вярваше в светлото си бъдеще по следите на некролозите и продажбите на подпухнали от жегата Библии в бели картонени кутии. Когато поглеждаше онези проклети кутии, неведнъж се беше замислял за собствения си ковчег и за факта, че след като веднъж те затворят в него и те заровят на шест фута под земята, това е всичко, приятели.
— Може би това е решението — каза Джинджър, а лицето ѝ сякаш се беше доближило до неговото. — Може би наистина е това, ако се получи както трябва. А ти и аз… ние ще разберем дали си струва да опитаме, преди да затънем.
— Струва ми се, че ти вече си затънала.
— Още не. Имам нужда от теб, за да ми помогнеш да измислим плана.
Той се загледа в пода, защото не знаеше на какво друго да спре погледа си. Чуваше дишането ѝ — отново беше толкова близо, все едно дишаше в ухото му.
— Дай да видя онази значка — рече тя.
Той изрови портфейла си и го отвори. Тя занесе значката до прозореца, където светлината беше най-ярка, и в продължение на няколко дълги мига внимателно я разгледа от всички страни.
— Истинска ли е?
— Така се предполага, да.
— Знае ли се откъде е?
— Тц. Не знам нищо повече от това, че е значка на полицейски инспектор и струва сто долара.
— Хм. Изглежда истинска.
Джинджър му върна значката.
— Е? — каза тя, с въпросителна интонация. — Какво мислиш?
Той не отговори веднага, но зъбчатите колела вече бяха започнали да се въртят в главата му. Дали наистина имаше кураж да поеме в такава посока? От друга страна… тя имаше право. Можеха да проверят как стоят нещата и да си плюят на петите, ако не си струва. Двеста хиляди долара. Дали не си струваше поне да опитат?
— Няма да бъде толкова просто, колкото с отвличането на детето на Линдбърг посред нощ — каза той. — Онова е било бебе. А тук имаме две големи хлапета, които могат да крещят колкото им глас държи.
— Естествено. Затова трябва да измислим как да ги отвлечем посред бял ден и по такъв начин, че да не се развикат за татко си.
— Пожелавам ти късмет.
— Трябва ни добър план — поправи го тя. — Но няма спор, че залозите са високи. Не знам за теб, но на мен малко ми омръзна да живея ден за ден. Уморих се от бачкане и не се съмнявам, че ти също се чувстваш така. Ти и аз… ние имаме талант, който трябва да обединим. Струва ми се жалко да изпуснем този шанс… защото рано или късно, както е тръгнало, някой друг, който далеч не е толкова талантлив, колкото теб и мен, ще си опита късмета с тези деца.
Тя замълча за миг и Пърл прочете в блесналите ѝ очи, че току-що ѝ беше хрумнало нещо ново.
— Знаеш ли, може би точно това е играта — каза тя.
— Кое?
— Мисли с главата си, момче! Може би… ако някой друг планира да ги отвлече…
Тя не довърши, а на лицето ѝ се изписа една от нейните кратки, фатални усмивки. Сетне избледня, като остави след себе си сурови черти, сякаш изсечени от гранит.
— Е, ще участваш ли? — попита го тя.
— Ще ме убиеш ли, ако ти кажа, че няма да участвам?
— А ти какво щеше да направиш, ако беше на моето място?
— Ти си луда — промърмори в отговор той, но мислите му вече препускаха към Мексико.
Със сто бона можеше да се купи адски добър живот на юг от границата. Там имаше места, на които един мъж — сам или с жена до себе си — можеше да изчезне безследно, за да се наслаждава на плодовете от труда си, и никога повече да не погледне назад. Сто бона. Кой изобщо виждаше толкова пари накуп освен измамните банкери и господарите на бизнеса, които бяха също толкова големи измамници? Е, може би и същинските измамници — като него самия и Джинджър ла Франс. Видя се застанал на брега, застлан с бял пясък… до хоризонта се простираше синьото море… в далечината се виждаше рибарска яхта… сред възвишенията зад гърба му може би се издигаше някоя хубава вила с каменни стени… а в сейфа му имаше толкова пари, че можеше да си купи с тях каквото друго си поиска, по дяволите. В следващия миг отново осъзна, че се намираше в тази стая в хотел „Клемънтайн“, чу потракването на вентилатора, който раздвижваше въздуха в стаята, и видя пред себе си жената, която му предлагаше този шанс за живот, какъвто дори не беше дръзвал да си представи.