— Ще участвам, докато не стигнем до задънена улица — каза той. — Но тогава си тръгвам.
— Много ме бива да намирам път навън от задънени улици — отвърна му тя.
— Ще видим.
Тя повдигна вежди:
— Значи… сме партньори, така ли? Засега?
— Засега — отвърна той, все още несигурно, макар жежките брегове на Мексико вече да зовяха въображението му.
Тя кимна. Занесе металната кутия обратно в гардероба и я прибра на най-горния рафт. Сетне бръкна под една завивка в гардероба и когато отново се обърна към него, държеше в ръката си малкия, но неприятен наглед револвер трийсет и осми калибър, който беше помогнал на доктор Хъникът да напусне този свят.
Тя завъртя барабана и рече:
— Да го отпразнуваме.
Шеста глава
Тя ме излъга.
Не спираше да мисли за това от два дни насам, когато му го беше казала за пръв път, и се тормозеше по целия път с колата от Шривпорт до Ню Орлиънс, в продължение на четиристотин мили. Сега седеше с Джинджър на една от дългите дървени пейки в чакалнята на огромната гара „Юниън Стейшън“ на Саут Рампарт стрийт, които приличаха на черковни скамейки, а във въздуха около него се носеха миризмата на дим от пури и цигари, острият сладникав аромат на разтвора, с който бършеха черно-белите мраморни плочки на пода, и още някакво ухание, което му напомняше на озона от отминала гръмотевична буря — Пърл си мислеше, че може би последното имаше нещо общо с шумотевицата на железопътния транспорт или с металната миризма на самите влакове, които спираха на четирите коловоза пред гарата и се облъхваха в пара, подобно на страховити мечоци. На тавана на чакалнята имаше два големи вентилатора, които раздвижваха въздуха, човешките гласове се превръщаха в ромон и екот, а отвъд арката, която водеше към коловозите, бумтяха и дрънчаха големи метални неща. Носачите от гарата — чернокожи мъже, които помагаха на пътниците с багажа им — ловко се стрелкаха напред-назад в изпълнение на задълженията си; бяха облечени с безупречно изгладени тъмносини униформи със златни копчета, а на главите си носеха прочутите си червени кепета. Докато допушваше цигарата си, Пърл си мислеше, че от носачите сигурно щяха да излязат добри войници, защото до един изглеждаха така, сякаш са застанали мирно даже в съня си — дори онзи, който наглед беше толкова възрастен, че сигурно е бил дядка още по времето на Гражданската война.
Пропука високоговорител и напевен мъжки глас обяви пристигането на влака на железопътната компания „Илинойс Сентръл“ от Мемфис, но това не беше влакът, който чакаха Пърл и Джинджър, така че той смачка цигарата си в един тъмнокафяв пепелник до коленете си и запали друга. Нещо в движенията му или подразни Джинджър, или я накара да се отърси от мълчаливото съзерцание, с което се беше обгърнала като с плащаница още откакто бяха пристигнали на гарата.
— Още ли се сърдиш? — подхвърли тя.
Той нарочно се забави, преди да отговори, дявол да го вземе. Вместо това проследи с поглед млад носач с червено кепе, който буташе количка за багаж, натоварена с поне половин дузина куфари. Зад него вървяха белите джентълмени с летните си костюми и сламените си шапки, а зад тях — издокараните им жени, меки като коприна, които се кикотеха от вълнение, че заминават някъде. Икономиката може и да беше на дъното на пропастта, а дъното поне засега изглеждаше от лепкава кал, но Пърл си помисли, че хората с мангизите явно нямаха нищо против да си направят една екскурзия на север, където не беше толкова горещо. Надяваше се точно тези, които минаха покрай него, като оставиха след себе си свежата миризма на пари, да загинат под цели тонове нажежено желязо, когато влакът им дерайлира, и за момент се наслади на тази мисловна картина.
Беше средата на август месец и дните все още бяха непоносимо жежки. Пърл си представяше, че на земята няма по-горещо и адско място от Ню Орлиънс, когато го връхлети жегата, въздухът се сгъсти от влажната горещина и водата в река Мисисипи заприлича на мътна кафява супа, която отразяваше слънчевите лъчи с убито сияние и изглеждаше така, все едно човек жив ще се свари в нея, вместо да се разхлади. Пътешествието от Шривпорт до Ню Орлиънс в палещата жега не беше приятно преживяване дори в черния форд модел А с четири врати, за който двамата с Джинджър си бяха поделили сто долара от печалбата от пакарда. Тя му беше обяснила, че новата кола — не съвсем нова, защото беше модел от 1930 година, а четирицилиндровият двигател вече беше навъртял три хиляди мили — беше ключова за бъдещия им план, какъвто и да беше той, а продавачът им беше изплатил невероятната сума от двайсет долара в замяна на стария оуклънд, който оставиха при него, така че сделката като цяло никак не беше лоша. Фордът не беше ударен никъде и изглеждаше добре, а Джинджър твърдеше, че хората преценяват всекиго по колата, която кара, и Пърл беше съгласен, че това звучи съвсем логично.