— Знаех си, че имаш мозък в главата си. Запази го за по-късно, ще ти потрябва.
Тя му обърна гръб и решително закрачи към арката, която водеше към пероните. Пърл понечи да я последва, но размисли; отново седна на мястото си, за да си допуши цигарата, и се замисли как всеки случаен минувач, който зърне Джинджър ла Франс в този ден, с тъмната ѝ коса, липсата на съблазнителен грим и изкусителна походка и консервативната тъмноморава рокля, поръбена с по-светлолавандулово, сигурно ще я помисли за учителка или библиотекарка, дошла на гарата да посрещне стария си дядо.
Бива си я, помисли си той. Допуши си цигарата, като гледаше хората на гарата, и от време на време хвърляше по едно око на арката, откъдето в чакалнята се процеждаше струйка пара от пристигналия локомотив, подобна на бродещо привидение.
След още миг видя Джинджър да се приближава, придружавана от млад мъж към средата на двайсетте, който носеше един-единствен очукан кафяв куфар. Тя тихо му говореше нещо, а по лицето ѝ се четеше характерното самодоволство, което показваше, че в света на Джинджър всичко е наред. Когато доближиха пейката, Пърл смачка цигарата си и се изправи да ги посрещне. Младият мъж, който според Джинджър носеше името Дони Бейнс, но това също подлежеше на съмнение, изглеждаше суров и недодялан — в едрата му, издадена долна челюст имаше нещо примитивно, почти неандерталско, както и в ниското му чело, над което стърчеше дългата му червеникава коса, иначе обръсната до голо отстрани на слепоочията. Беше висок около пет фута и осем инча, широкоплещест и стегнат в кръста, и като цяло приличаше на човек, който не се дава без бой; нещо повече, дълбоко разположените му очи под изпъкналото чело вече се озъртаха наляво-надясно, все едно търсеше с кого да се сбие. Колкото до облеклото му, определено не беше конте; носеше чифт кафяви ботуши, бежови панталони с по-тъмнокафяви кръпки на коленете и обикновена синя работна риза с навити ръкави, под които се показваха дебели, жилести предмишници. Пърл забеляза как очите на момчето се спряха върху него и незабавно му предадоха своето послание сякаш по телепатичен път: Само да поискам, ще те спукам от бой.
Пърл си наложи да се усмихне в отговор.
— Значи това е Дони! — рече весело той, когато спряха до него.
Дони не отвърна на усмивката му. Изгледа протегнатата ръка на Пърл секунда или две по-продължително, отколкото трябваше, преди да я стисне, а сетне тъмнокафявите — почти черни — очи на Дони се приковаха в лицето на Пърл, докато хватката му се стегна до такава степен, че Пърл си помисли как кокалчетата на ръката му всеки момент ще се пропукат, но въпреки това не спря да се усмихва.
— Приятно ми е — рече Дони.
Гласът му беше като на река Мисисипи, ако реката можеше да говори: мътен и мръсен, и корав като спечена кал. Когато заговори, в устата му проблесна сребърен зъб и Пърл си помисли, че в сравнение с него всичките му останали зъби изглеждаха потъмнели и износени, все едно беше дъвкал с тях жилавата плът на останалите пещерни хора, с които се беше сражавал през живота си досега.
— Добре ли пътува? — попита го Джинджър.
Той сви рамене като доказателство за лаконичната си природа.
— Гладен ли си?
— Мога да хапна нещо.
Пърл си помисли, че всички коне околовръст трябваше да внимават; момчето изглеждаше така, все едно като нищо можеше да хапне някоя стара кранта, докато от нея не останат само костите — а може би дъвчеше и костите, ако се съди по състоянието на зъбите му.
— Ще намерим откъде да си вземем нещо за ядене, преди да потеглим обратно.
Дони кимна и огледа Джинджър от главата до петите.
— Изглеждаш различно, заклевам се — рече той. — Нямаше да те позная.
Сетне примигна няколко пъти, все едно се опитваше да съобрази нещо.
— Добре, ако ти се наричаш Джинджър, а този тип е Пърл, аз как ще се казвам?
— Дони ще свърши работа — успокои го тя.
Следващите няколко секунди изминаха в мълчание, защото Дони Бейнс беше посветил вниманието си на огледа на Пърл. Сетне рязко се обърна към изхода на Саут Рампарт стрийт — толкова неочаквано, че куфарът му се блъсна в един носач с червено кепе, който буташе празната си количка за багаж покрай него точно в този момент. Носачът се олюля, колелцата на количката му изскърцаха настрани по пода, а Дони Бейнс изръмжа:
— Внимавай къде ходиш, негро!
Беше същият кльощав млад носач, когото Пърл беше забелязал преди малко; момчето надали беше на повече от двайсет години, а Дони само трябваше да го духне по-силно, за да го събори на земята. Но момчето направи нещо, което не биваше да прави; след като се опомни, то вдигна поглед към Дони и макар в абаносовите му очи да се четеше единствено страх и объркване, това беше грешна постъпка в грешния момент с грешния човек.