Лицето на Дони незабавно стана почти кървавочервено. Аленината пропълзя нагоре от врата му и бързо стигна до рижавата му коса, която сякаш пламна още повече.
— Не ме гледай, негро! — избухна Дони.
Ръката му се сви в юмрук и той понечи да направи крачка напред — и Пърл си помисли, че с тази крачка можеше да сложи край на цялата игра още преди да е започнала.
— Успокой се, Хайнц — обади се Джинджър тихо и умиротворително.
Тя вдигна ръка, но я отпусна не на рамото на Дони, а на сърцето му — сякаш искаше да забави лудешкия му бяг. Сетне пристъпи напред, между него и носача с червеното кепе.
— Леко, леко — рече тя.
— Не ме гледай, проклето негро! — изхриптя Дони, а в гласа му сякаш отново заговори старата мръсна река.
Очите му, яростни като пламъците на ада, бяха приковани в безпомощния носач, а цялото му тяло трепереше, все едно се канеше да избута Джинджър от пътя си и да се изстреля в атака като куршум.
Но в този миг носачът сведе очи към пода и тихо, почтително каза:
— Слушам, сър.
Момчето отиде до количката си, която беше отлетяла на няколко стъпки настрани. Тесните му рамене бяха свити, все едно очакваше удар в гърба; той оправи на главата си червеното кепе, което се беше изкривило на половин инч настрани, и се отдалечи заедно с количката си.
— Леко — повтори Джинджър почти шепнешком. — Всичко свърши. Стига толкова.
— Това негро ме предизвикваше да го ударя! — настоя Дони.
Говореше твърде силно, а по долната му устна беше избила пяна.
— Щях да му избия черната боя на този кучи син!
— Всичко свърши — повтори Джинджър.
Тя бавно разтриваше сърцето му с ръка, все едно регулираше пулса му.
— Хората ни гледат, Дони. Не искаме да ни гледат, защото не искаме да привличаме нежелано внимание. Нали така?
Дони не отговори; цялото му тяло потръпваше, все едно насилието в него продължаваше да търси накъде да избие.
— Май имам нужда да запаля още една — обади се Пърл, като се протегна за цигарите си.
Тези думи и това движение се оказаха достатъчни да накарат Дони да направи крачка срещу него със стиснати челюсти, а сребърният му зъб проблесна — явно това момче имаше нужда да се бие, така както другите хора имаха нужда да дишат.
— Леко, Макс Баер! — рече Пърл с изопната усмивка. — Не ме закачай, да не те гръмна в главата.
Споменаването на настоящия шампион по бокс в тежка категория — или начинът, по който Пърл беше произнесъл последните си думи, едновременно меко и делово — се оказа достатъчно да охлади огъня на Дони. Когато Джинджър го улови под ръка, за да го хване и да го отведе под стража от чакалнята на гарата, яростната червенина беше започнала да се оттича от лицето на момчето.
Нарече го „Хайнц“, като кетчупа — помисли си Пърл, докато си палеше цигарата. — Прякорът му отива. Сигурно много пъти го е виждала такъв. Той издуха дима към тавана. Сетне ги последва и насмешливо подхвърли:
— Надявам се, че знаеш какво правиш, мила Джинджър.
— Млъкни — тросна се в отговор тя.
Тримата излязоха от гарата на ослепителната слънчева светлина навън.
Втора част
Синът на Орхидея и Железния Джо
Седма глава
Ето го Стария — идваше право насам точно както очакваше Къртис.
Къртис чу потракването на лъснатите обувки на Стария по мраморните плочки, а сетне и самият възрастен мъж спря до него, току до лакътя му, и Къртис продължи да бута количката си и да крачи след нея, но си знаеше, че няма да минат и няколко секунди, преди…
— Спри на място, млади човече — нареди Стария.
Суровият му древен глас, който сякаш се разнасяше от самото дъно на гроба на времето, все още беше толкова силен, че можеше да спре тиктакането на джобен часовник — какво остава за крачките на Къртис Уотърфорд Мейхю.
— Погледни ме — каза Стария.
Къртис се подчини и съсухреното лице на Стария, което сякаш беше оформено под налягане от най-черната пръст на Черния континент, му се стори огромно — макар и Стария да беше по-кльощав дори от Къртис и да беше с два инча по-нисък от него.
— Ти се блъсна в онзи джентълмен — продължи Стария. — Голяма беля.
— Сър, аз просто…
— Ти се блъсна в онзи джентълмен — прекъсна го Стария.