Къртис видя как старите очи с пожълтяло около ирисите се стрелнаха нагоре и наляво — към кабинета на втория етаж със зеленото стъкло на прозореца, зад което със сигурност се беше изправил шефът и наблюдаваше цялата чакалня, с ръце на широките си хълбоци и плешива глава, наведена на една страна, все едно можеше да улови всеки шепот от своето царство, което се беше ширнало в нозете му.
— Направи проблем — продължи Стария.
Гласът му беше тих, но не по-малко суров от изражението му.
— А аз не обичам проблеми в моята гара.
Къртис знаеше, че няма друг изход, освен да рече:
— Съвсем не, сър.
— Кажи, че съжаляваш.
— Съжа…
— Не на мен — каза Стария. — На гарата ми.
Къртис вдигна очи към вентилаторите на тавана.
— Съжалявам — каза той на великата гара на железопътната компания „Юниън Рейлроуд“, която се извисяваше над тях като божество.
Стария кимна. Сетне вдигна едната си сбръчкана лапа зад ухото си.
— Чуваш ли я? Гарата ти казва: „Внимавай къде ходиш, за да не се блъсне пак в теб някой бял човек и да те изложи като глупак на танци“.
Очите му отново се стрелнаха нагоре и Къртис видя как лицето му се отпусна; шефът вече не беше на прозореца, след като се беше убедил, че главният носач е дал строго предупреждение на своя подчинен и животът можеше да продължи.
— Ще умра от смях — обади се Веселяка, като мина покрай тях, натоварен с двата куфара на един мъж в костюм от син раиран крепон.
Стария направи знак на Къртис да продължи и двамата заедно прекосиха мраморната чакалня под вентилаторите, които охлаждаха пътниците, докато чакаха влаковете си.
— Как ти върви днес? — попита го Стария.
— Долар и двайсет цента. Един тип ми даде трийсет цента бакшиш.
— Това е добре. Да не ги похарчиш още тази вечер по клубовете.
— Съвсем не, сър.
Стария — истинското му име беше мистър Уендъл Крейбъл — беше научил Къртис на всичко, което трябваше да знае един добър носач на гарата, включително и да говори толкова меко, че никой бял пътник да не се усъмни в нещо друго освен готовност и уважение. Винаги говори меко — беше му казал Стария. — Работи бързо и не се занимавай с нищо друго, а когато някой те обиди, просто забрави какво ти е казал, чуваш ли?
Слушам, сър. Всичко чувам.
— Забрави какво е станало — добави Стария, докато крачеха редом през гарата.
Сетне вдигна очи надясно, към големия часовник на стената над гишето за билети. Следващият влак на компанията „Илинойс Сентръл“ щеше да пристигне чак след един час и четиридесет и седем минути, но и двамата с Къртис го знаеха, без да поглеждат нито часовника на стената, нито джобни часовници. След две години на служба тук Къртис вече знаеше разписанието наизуст, а колкото до Стария, той беше постъпил на работа като чистач в гарата още през март месец 1911 година, така че познаваше всяка жилка по всяка дъбова дъска от ламперията, всяка пукнатина на бетонните перони и всяко камъче от чакъла между релсите от гарата до мястото, където пресичаха улица „Саут Рампарт“. Белите управители идваха и си заминаваха, чистачите и продавачите на билети и носачите биваха наемани и освобождавани от служба или си отиваха от естествена смърт, но Стария сякаш беше вечен и ако някой имаше право да нарича тази гара „своя“, това със сигурност беше мистър Крейбъл.
Ребрата от лявата страна на Къртис, където го беше ударил куфарът на избухливия джентълмен, малко го наболяваха и му се струваше, че може да остане синина, с която да се главоболи по-късно, но точно в този съботен следобед светът му изглеждаше хубаво място и когато Стария го попита дали има планове за вечерта, Къртис с радост отвърна:
— О, да, сър!
— Звучи така, все едно е нещо вълнуващо.
Къртис остана изумен да го чуе. При обичайни обстоятелства Стария не демонстрираше никакво желание да знае нещо за живота на подчинените си извън гарата — освен колкото да им каже да стоят надалеч от баровете и да ходят на черква в неделя сутрин — но ето че сега беше отворил вратата, за да чуе от какво толкова се беше развълнувал Къртис. А освен изумление Къртис изпита и облекчение, защото цял ден му се беше искало да разкаже на другите носачи — Веселяка, Щуреца, Капката и Чирака (новото момче, което още не си беше заслужило истински прякор) — но всички имаха много работа и никой нямаше нито време, нито желание да го слуша. И след като видя тази врата да се отваря пред него, Къртис направо скочи през нея.
— От тук отивам направо на рожден ден — обясни той. — Ейва Гордън навършва осемнайсет.