Прекъснаха го две деца, които се показаха от къщата и спряха до полите на майка си. И двете бяха руси и светли също като жената; момчето Джес изглеждаше на около осем години, а момичето Джоди — на около единайсет. И двете бяха чисти и спретнати, но имаха суровия вид на деца, които са понесли тежък удар от съдбата. Момчето и момичето зяпнаха мъжа, все едно беше паднал от някоя друга планета.
— Може ли да ви доближа, мисис? — попита той.
— Какво държиш там? Този месец вече съм си платила каквото трябва на банката, така че нямам сметки за уреждане.
— Не се съмнявам в думите ви. А освен това нямате сметки за уреждане с Исус и Светия Отец.
Жената примигна.
— Какво?
— Ако ми позволите — рече мъжът и вдигна Библията в бялата опаковъчна кутия, като зачака жената да му направи знак да я доближи.
Докато пристъпваше към нея и децата, той чу от хамбара някакво куче, което издаде нещо средно между лай и скимтене.
— Доти си иска кутретата — каза жената на децата си, без да откъсва очи от бялата кутия в ръката на непознатия. — Идете да ги върнете.
— Но, мамо, ние току-що ги донесохме… — понечи да възрази момченцето.
Жената му изшътка да замълчи. Мъжът вежливо се усмихна в очакване тази малка семейна драма да приключи. Едва тогава забеляза, че и момчето, и момичето държаха по едно кутре в ръцете си — едното беше тъмнокафяво, а другото — по-светло на цвят, с кремаво петно между очите.
— Новородени кученца — каза мъжът все със същата мека усмивка. — Прекрасни кутрета.
— Имаме шест — рече Джес и вдигна кутрето в ръцете си, за да му го покаже. — Току-що са излезли от фурната.
— Тихо там! — рече остро вдовицата Едсън.
Мъжът от зеления оуклънд си помисли, че момчето сигурно беше прихванало този израз от баща си.
— Идете да ги върнете, както ви рекох.
Момчето се раздвижи, макар и неохотно. Джоди се обърна към него:
— Джес, занеси и Доли.
Момичето лепна една бърза целувка на муцунката на кутрето и го подаде на брат си. Стиснало по едно кутре във всяка ръка, момчето се затътри към хамбара, откъдето продължаваше скръбно да лае кучешката майка. Момичето остана до майка си. Лицето ѝ беше безизразно, но беше стиснала зъби, а сините ѝ очи сякаш пронизваха право през черепа на мъжа, който приличаше на ангел хранител.
— Нали каза, че си донесъл нещо? — напомни му жената.
— И още как — отвърна мъжът.
Той се усмихна на момичето, но то не му отвърна, така че мъжът пренасочи целия си лъскав чар към вдовицата.
— Но преди всичко нека ви покажа визитката си, мисис.
Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си една чиста бяла визитна картичка — току-що излязла от фурната, както би се изразил Тоби Едсън. Беше отпечатана миналата вечер, в хотелската му стая. Когато протегна картичката към жената, тя леко се отдръпна, а момичето я взе вместо нея.
— Тук пише, че името му е Джон Партнър, мамо — съобщи Джоди, след като разгледа визитката. — И освен това пише, че е президент на „Света Библейска Компания Партнър“ в Хюстън.
— Точно така — потвърди Джон Партнър, като си взе визитката и я прибра.
През главата му мина следната мисъл: Значи жената не може да чете, а разчита за това на детето. Интересно.
— Както вече казах, това сигурно е труден момент за вас, но вярвам, че моето посещение може да ви донесе известна утеха. Донесох ви „Златното издание на Светото писание“, което поръча вашият съпруг миналия месец.
— Кое?
— О… моля за извинение. Нима не знаехте за това?
— Говори ми на английски, мистър Партнър — рече жената, едва ли не готова да избухне. — Точно в момента съм на ръба на силите си.
— Вашият съпруг — рече Джон Партнър — миналия месец поръча от моята компания една Библия в „Златното издание на Светото писание“. Изпрати ми капаро от един долар според условията на офертата. Посвещението беше отпечатано така, както пожела той, и аз му отговорих в писмена форма, че лично ще доставя поръчката.
Мъжът бутна назад сламената си шапка, извади от джоба си бяла носна кърпа и попи челото си, защото жегата беше немилостива, макар и едва да минаваше девет часът сутринта.
— Но… той явно не ви е казал нищо за това?
— „Златното издание на Светото писание“ — повтори жената.
Очите ѝ се бяха зачервили.
— Не. Не, не е споменавал нищо за това. Какво рече… че ти е изпратил цял долар? По пощата?
— Да, мисис. Сигурно е видял рекламите, които публикувах в местния вестник.
Стомахът на мъжа се сви. Ако Тоби Едсън също е бил неграмотен, играта му щеше да бъде разкрита. Но жената замълча, макар и страдалческото ѝ лице да говореше достатъчно недвусмислено, и Джон Партнър продължи да оре напред по плодородната нива на човешкото нещастие.