После той спря и лукаво се усмихна.
— Или може би не прави нищо, което аз бих направил! Благодаря ти, че ме изслуша!
С тези думи Рауди Патерсън си сложи сламената шапка със стърчащото оранжево перо и излезе от „Юниън Стейшън“ с такава походка, все едно влакът, който трябваше да хване, вече потегляше от ъгъла на Рампарт стрийт.
— Навън има чанти за теб, момче — рече един млад мъж.
Беше доближил Къртис с такава устремна крачка, все едно се канеше да го прегази с двуцветните си официални обувки. Освен тях носеше костюм в толкова наситено синьо, че заприлича на Къртис на най-прохладното езеро отсам Рая. Изящната дама, която го беше придружила в чакалнята, лениво се огледа над седефеното си цигаре.
— Слушам, сър — рече момчето, което чуваше всичко. — Веднага.
Сетне потегли с количката си на работа.
Осма глава
Повярвай ми.
Яхнал сребристия си велосипед с черни каучукови ръкохватки на вилката, Къртис Мейхю плавно въртеше педалите през сгъстяващия се здрач на път за рождения ден. Беше се постарал да направи така, че вълнението от предстоящото събитие да го завладее напълно, но не беше успял — и сам си беше виновен.
Повярвай ми. Двете думи, които беше казал на Рауди Патерсън на гарата днес следобед. Оттогава насам не спираше да се пита как така беше предложил доверие на Рауди вместо на Ели Колдуел? В крайна сметка знаеше мис Еленор много по-отдавна, отколкото познаваше Рауди, и освен това знаеше, че тя беше чудесна и почтена млада жена… тогава защо беше позволил да го убедят да я накара да даде още един шанс на Рауди, след като много добре знаеше, че… ами Рауди може и да беше подходящ за някоя друга млада дама, но не беше подходящ за мис Еленор — и никой не можеше да промени този житейски факт, каквото и да говори.
Е, тогава… какво да стори?
Караше на изток по Рампарт стрийт, като не бързаше прекалено, но и не се помайваше. Съботният вечерен карнавал на автомобилите вече започваше да се превръща в обичайния парад на превозни средства, който ту спираше, ту потегляше отново. Някои хора още караха файтони с коне или бяха яхнали велосипеди като него самия, така че движението не беше от най-гостоприемните, но това беше обичайният му маршрут — и той се придържаше към него, докато не прекоси Канал стрийт, а сетне щеше да заобиколи Френския квартал и да завие наляво на кръстовището на „Норт Рампарт“ и Гавърнър Никълс стрийт, за да влезе в квартал „Треме“. Уличното осветление вече работеше, по-големите здания в центъра на града грееха с многобройните си квадратни очи, а тук-там на фона на здрача припламваше течният огън на червен, син и зелен неон. Въздухът беше топъл и влажен, а във вечерния бриз се носеше смесицата от аромати, която Къртис познаваше толкова добре: уханният дъх на Ню Орлиънс, въплътен в парфюма на розите и другите цветя от откритата цветарница „Симонети“ недалеч от ъгъла на „Рампарт“ и „Грейвиър“; и топлите сладки аромати на курабийките, глазираните кейкове и захаросаните понички от пекарната на мисис Делафос малко по-нататък, където често спираше на път за вкъщи, за да купи нещо за майка си (но днес определено нямаше време за това); и ароматът на силно кафе от кафене „Сентрал“, където пресече Канал стрийт и чу характерното „бум-бум“ на велосипедните гуми, когато преминаваха през четирите трамвайни линии, осем пъти поред; а сетне и прашната, горчиво-сладка миризма на Френския квартал и всички подправки на живота, които я съставляваха, а смесени с всичко това бяха миризмите на метал и изгорели газове от автомобилите и малкото автобуси по улиците и като послевкус: по-земните аромати на конския тор, този естествен продукт от градския транспорт и всекидневно задължение на уличните чистачи, и най-сетне: калната, блатна миризма на реката, която в августовската жега сякаш се надигаше като жълт облак и попиваше в короните на стогодишните дъбове, където увисваше подобно на искрящите нишки на позлатена паяжина.
Това беше неговият град и неговият свят и Къртис познаваше и ценеше всяка пресечка между „Юниън Стейшън“ на „Саут Рампарт“ и дома си на Норт Дебини стрийт, защото беше израснал с усещането за целия живот и история, въплътени в тях, и собственото си място в него. Както всички други носачи с червени кепета от гарата, и той се смяташе за важна част от Ню Орлиънс; помагаше на хората да пътуват от тук до там и обратно и правеше така, че техният багаж да не спира, а в някакъв смисъл да не спират да се въртят и колелата на влаковете. Какво можеше да бъде по-достойно призвание от тази служба?