Зад велосипеда си теглеше малка дървена количка на три гумени колела. В количката беше сакото от тъмносиния му костюм, старателно сгънато и увито в амбалажна хартия, така че по него да не полепне и прашинка, а върху него беше също толкова старателно опакованата малка кутийка, увита в бяла хартия със златна панделка от собствените му ръце. В кутийката беше неговият подарък за рождения ден на Ейва Гордън.
В съблекалнята на „Юниън Стейшън“, където всички носачи държаха униформите си под зоркото око на Стария, Къртис беше взел душ, за да отмие влаковата мръсотия от себе си, а сетне се беше облякъл с хубавите си дрехи, които си беше донесъл: изгладените тъмносини панталони и прясно колосаната бяла риза, както и новата синьо-бяла папийонка, която си беше купил в четвъртък. Обувките му бяха черни и лъскави като него самия. Беше вързал папийонката си пред голямото квадратно огледало над умивалника — и слава богу, че Хармън Ътли от съседната къща му беше помогнал да се научи как се прави това, защото собствената му майка беше вдигнала ръце от въпросното сложно начинание и беше отишла пак да си легне.
От огледалото го гледаше млад мъж, току-що навършил двайсет години, който наистина не беше красив като Рауди Патерсън, но пък и не беше толкова грозен, че часовниците около него да спират, какъвто беше Бигджоу Тумс, по прякор Беззъбия. Смяташе се за средна работа, макар и някои хора да твърдяха, че има големи лъчезарни очи и хубава усмивка. Имаше и хубави зъби — отново за разлика от онзи друг младеж, за когото се беше сетил. Е, той беше свикнал да бъде средна работа — и какво лошо имаше в това? Майка му все повтаряше, че лицето на човека винаги трябва да отразява правдиво неговия характер, а сетне добавяше, че понякога вижда татко му в неговото лице, и от това се натъжаваше, така че пак отиваше да си легне.
Беше сложил малки щипки на крачолите на панталона си, така че да не ги скъса или изцапа на веригата на колелото. Плавно въртеше педалите и се носеше напред. От отворения вход на един джаз клуб изригна музика, която го заля като приливна вълна. Улицата беше обагрена в парещото червено и синьо на неоновите светлини. Къртис си даде сметка, че сърцето му биеше малко по-силно — не от усилието да върти педалите, което не представляваше проблем за него, а в очакване на предстоящата вечер. Беше получил покана за рождения ден на Ейва Гордън! А дотогава си мислеше, че тя дори не подозира за съществуването му — макар и всеки ден да забавяше ход, докато минаваше покрай къщата ѝ, след онзи път, когато тя беше излязла да се разходи по улицата, и той беше дръзнал, облян в студена пот, да спре до нея и да я поздрави. Спомняше си, че отначало беше реагирала малко хладно, но когато ѝ беше казал името си, в очите ѝ беше просветнал интерес и тя му бе казала: Къртис Мейхю? Мисля, че съм чувала за теб. Известен ли си? А той се беше усмихнал, беше свил рамене и беше отговорил: Не, просто съм си аз.
Беше толкова хубава. Лицето ѝ беше толкова мило, а освен това и ухаеше хубаво, като канела и карамфил, смесени в голям стъклен буркан с метална капачка и оставени на слънце, за да се сгреят. Плюс това носеше хубави шапки и той никога не я беше виждал без белите ѝ ръкавици, макар и в действителност бездруго да не я беше виждал толкова много след онзи единствен ден — успяваше само да я зърне през портата от ковано желязо, докато тя седеше на люлката на верандата или на масичката в градината, където пиеше лимонада и си говореше с две други млади дами. Но в сряда сутринта, докато минаваше с колелото покрай нейната къща, тя го беше повикала от мястото си зад портата, където сигурно го беше чакала — и той беше на седмото небе от мисълта за това, че тя беше обърнала внимание на сутрешния му маршрут — и направо го беше поканила на рождения си ден в седем часа вечерта в събота.
Естествено, че ще дойда, Ейва. Не бих го пропуснал за нищо на света!
Не беше трудно и да измисли какво да ѝ подари. В деня на първата им среща една жълта пеперуда не спираше да кръжи около тях, подобно на някакво омагьосано създание от вълшебна приказка, все едно ги омотаваше с невидими нишки, за да ги привлече все по-близо един до друг, и сетне беше кацнала първо на шапката ѝ, а след това на рамото, и от устните ѝ беше бликнал смях, подобен на ромоленето на градинския фонтан, когато той се беше пошегувал с думите: Гледай ти, кой те изпрати да подслушваш този личен разговор? Така че не му беше трудно да се сети, че трябва да намери някаква брошка с пеперуда за нея, и след работа в четвъртък беше обиколил с колелото си надлъж и нашир по Канал стрийт в търсене по магазините, и най-сетне в универсалния магазин „Крес“ беше открил една малка брошка с формата на пеперуда от жълт емайл и златисти кристалчета, инкрустирани в крилцата, и тя беше просто перфектна. Освен това беше и малко скъпа, но беше перфектна.