Вече наближаваше ъгъла, след който трябваше да завие по Гавърнър Никълс стрийт, и сигурно беше започнал да върти педалите малко по-бързо. Когато остави „Рампарт“ зад гърба си, вече почти летеше и се наложи да се шмугне между две коли, така че и двамата шофьори с негодувание натиснаха клаксоните. Сетне продължи на север към крайната си цел, а от двете страни на улицата се заредиха по-големите къщи и градини на заможните жители на квартал „Треме“, до една защитени от тухлени стени или порти от ковано желязо. Таткото на Ейва Гордън беше собственик на две бакалии в квартала. Всички знаеха, че мистър Гордън е почтен бизнесмен, що се отнася до цените на базови продукти като зеле, боб и свински бузи. Деловият му нюх го беше издигнал в обществото и Къртис видя големите черни автомобили на други заможни фамилии, които спираха пред имението на семейство Гордън; за миг през главата му премина мисълта за това, че мястото му не е сред тези обитатели на квартал „Треме“, но от друга страна, той беше получил поканата си лично от Ейва, затова потисна тази несигурна мисъл и слезе от велосипеда, за да разопакова сакото си, да го облече, да свали щипките от крачолите на панталоните си и да измине последните няколко ярда до входа като истински джентълмен, като буташе колелото пред себе си.
Над градината бяха провесени виолетови, оранжеви и зелени хартиени фенери, а в лампите по перилата на верандата, която обикаляше почти цялата двуетажна къща, бяха запалени свещи. Самата къща също изглеждаше грейнала от лъчиста светлина. Къртис спря до една групичка млади и самоуверени хора, които се тълпяха до отворената врата на входа, издокарани като за бал. Не познаваше никого от тях. Гостите показваха гравираните си покани на един иконом, облечен с фрак, който стоеше на входа, а след това влизаха един по един. Когато Къртис стигна до него, мъжът погледна велосипеда му с такова изражение, все едно беше някакъв голям миризлив сом, измъкнат от калта на дъното на река Мисисипи.
— Покана? — рече икономът, а гъстите му бели вежди подскочиха чак до намръщеното чело.
— Ами… съвсем не, сър, но лично мис Ейва ме покани.
— Име?
— Къртис Мейхю.
— Аха — рече икономът, след като помисли няколко секунди. — Влезте през входа на кухнята, моля. Натам.
Той посочи с ръката си в бяла ръкавица към една алея, застлана с плочи, която се извиваше между храстите на двора. Сетне се обърна към следващите двама гости, които вече нетърпеливо протягаха поканите си.
Входът на кухнята? — помисли си Къртис. Но приливната вълна зад него продължаваше да се надига и да го избутва навътре, така че той подкара колелото си по алеята покрай къщата. Зад храстите имаше още един вход към градината, който също беше отворен, и той чу гласове и младежки смях и зърна за миг другите гости в един заден двор с овална форма, който също беше осветен от многоцветни хартиени фенери. Светлината им искреше по духовите инструменти на малък оркестър, който заемаше мястото си на сцената, украсена с виолетови и зелени панделки и балони. Къртис вече се канеше да влезе, когато от друга врата, точно до входа на градината, се показа стройна жена с окторонска2 кръв и червена рокля; в косата си беше сложила тиара, украсена със скъпоценни камъни, носеше перфектен грим, а очите ѝ се спряха първо на велосипеда на Къртис, а сетне и на самия него.
— От програмата ли сте? — попита го тя.
— Ами… мадам… аз съм Къртис Мейхю. Имам…
— Оставете превозното си средство до онова дърво и влизайте направо.
Тя му посочи вратата и профуча покрай него, като остави след себе си аромат на лимонов парфюм и делово отношение.
Той паркира колелото си, взе кутийката с подаръка от количката, оправи вратовръзката си и приглади ризата си. Сетне влезе през посочената врата в кухнята, където цареше оживление: от многобройни тенджери на печката, дълга сякаш цяла миля, се издигаше пара, а трима готвачи се трудеха над тях, докато една закръглена дама с бяла престилка и морскозелен тюрбан ги следеше изкъсо и издаваше нареждания отривисто и строго като сержант от армията. Къртис незабавно започна да се поти и да вехне в тази канонада от шум и горещи изпарения. Погледът на жената се спря върху него и лицето ѝ се изкриви, все едно той беше последното нещо на земята, с което имаше желание да се занимава в този момент.