— Ти пък кой си? — попита го тя.
— Къртис Мейхю.
— О… ти си… — рече тя, но сетне забеляза кутийката с подаръка. — Какво е това?
— Моят подарък за мис Ейва.
— Нямаше нужда — каза тя, но все пак протегна ръка към него и му го взе. — Ще се погрижа да го получи. Твоята маса е на двора.
Вниманието ѝ беше привлечено от нещо друго: издрънчаване, просъскване или цвърчене.
— Мистър Руфъс! — изръмжа тя. — Какво ще излезе от това, бамя или спечена кал?
— Моята маса? — повтори въпросително Къртис. — Не мисля, че…
— Слушай, синко! — рече му жената.
Изглеждаше така, все едно можеше да го прегази като крайцер.
— Нямам време да си дрънкам с теб! Навън има шейсет души, които скоро ще се развикат за още бамя, речни раци, пържено пиле и италянски кюфтенца! Вън от тук!
Къртис отстъпи. Нещо съвсем не беше наред, но все още не можеше да съобрази какво беше то. Жената му обърна гръб и Къртис видя как тя остави кутийката с брошката с форма на пеперуда на един висок рафт, за да не им пречи на кухненската работа. Канеше се отново да отвори уста — макар и да не знаеше какво ще каже — но сетне размисли и реши, че ще се заеме с този проблем, след като излезе на двора и намери Ейва. Затова пое натам, а жената зад него се зае да гълчи един от другите готвачи за това, че беше оставил царевичните питки да се препържат.
На двора, където контетата и техните млади дами с изисканите им облекла се тълпяха около масите, отрупани с подноси с храната, приготвяна в кухнята, за да си вземат за втори или трети път, Къртис първо видя едно шарено пони, вързано за някакъв стълб с виолетова панделка, увита около шията му. След това погледът му се спря на най-голямата торта за рожден ден, която беше виждал през живота си — или дори най-голямата, която според него беше възможно да е човешко дело. Беше на три високи етажа от виолетова и зелена глазура — по-скоро катедрала, отколкото торта — а върху нея бяха подредени осемнайсет бели свещи, които все още не бяха запалени. Тортата беше разположена на един подиум между няколко големи метални кофи с големи ледени късове, а двама прислужници с фракове я охлаждаха допълнително и я предпазваха от мухите с помощта на големи ветрила от плетена тръстика. Имаше и кристална купа за пунш, пълна с някаква пенлива зелена течност, а друг прислужник пълнеше от нея кристални чаши за гостите. Музикантите вече се подготвяха за началото на програмата; на големия барабан беше изписано името на оркестъра: „Авангард“. Барабанистът удари няколко пъти с палките си по чинелите, а тромпетистът облиза устните си и избърса мундщука на инструмента си с една носна кърпа.
И ето там, между оркестъра и понито, имаше малка масичка с един стол зад нея и други два отпред. Беше застлана с бяла покривка. По средата на масичката имаше кристална топка, а до нея табелка, изписана на ръка: „Гадател“.
За него ли беше това, почуди се той. Каква беше тази лудост? Беше станала някаква грешка… някакво объркване… нещо…
Той прекоси двора като зашеметен. Гостите, заети да се хранят, да отпиват от чашите си и весело да бърборят помежду си, го пропускаха да мине между тях, все едно беше някакво привидение на това празненство. Вече почти беше стигнал до масичката, когато пред него изникна познато лице. Тя се усмихваше и изглеждаше лъчезарна в златистата си дълга рокля и собствената си тиара, украсена със скъпоценни камъни, и беше все така хубава.
— Здрасти, Къртис — рече му тя. — Всичко е готово.
— Здравей — отвърна той.
Устата му беше съвсем пресъхнала. Напрегна се, за да я види както трябва, защото в главата му бумтеше собственият му пулс, силен като ударите на големия барабан.
— Слушай — рече той.
— Да?
Но тя вече се оглеждаше, вместо да гледа към него — трябваше да отиде на други места, да посрещне гостите си и макар очите ѝ да блестяха, Къртис вече знаеше, че този блясък не беше за него.
— Мисля, че…
— А, ето го Престън! Хайде, Къртис — обзалагам се, че някой веднага ще дойде при теб.
Тя понечи да се отдалечи и за един ужасяващ миг той остана като парализиран, но освен това знаеше, че няма как да седне на онази маса и да се преструва на това, което пишеше на табелката — дори да нямаше друг начин да остане на празненството за рождения ден на Ейва Гордън, с шареното пони с панделката и оркестър „Авангард“, готов да започне да свири, и охладената с лед торта, за която изглеждаше невъзможно да е била сътворена от човешки ръце.
— Мис Ейва! — рече той и гласът му прозвуча едва ли не като отчаян зов за помощ сред веселата глъчка наоколо.