Когато отново се обърна към него, вече не изглеждаше толкова хубава.
— Какво има? — попита го тя, а нещо в гласа ѝ го прониза като острие.
— Аз… не съм гадател. Искам да кажа… мисля… че ме бъркаш с някой друг.
Не откъсваше поглед от нея, а тя бавно примигна и макар да продължаваше да се усмихва, вече го правеше несъзнателно и усмивката ѝ не означаваше нищо.
— Не предсказвам съдбата на хората — каза той.
Тя просто продължи да се усмихва безизразно.
— Не го правя — настоя той. — Това не съм аз.
— О — рече тя.
Усмивката ѝ помръкна. Тя вдигна изящните си пръсти към гърлото си, все едно беше преглътнала нещо, което не беше приятно на вкус и не беше сигурна дали ще може да го понесе.
— Ами… аз си мислех… всъщност чух… че ти си нещо като… нали разбираш… че можеш да предсказваш разни неща на хората.
— Не, мис. Аз съм просто Къртис, нищо повече.
— О — повтори тя.
Този път прозвуча като за последно. Очите ѝ сякаш бяха потъмнели още, макар и поначало да си бяха черни като нощта, но блясъкът в тях със сигурност си беше отишъл.
— Добре тогава — рече тя и бързо погледна наляво, откъдето се приближаваше един младеж, и отново включи усмивката си така, все едно беше електрическа крушка. — Престън, толкова се радвам, че дойде! Всеки момент ще започнем танците!
Тя докосна младежа по рамото, а той отпусна ръка на нейното рамо и двамата вихрено се отдръпнаха от Къртис, все едно тълпата ги беше засмукала като прахосмукачка. Той остана да се взира в неспокойния въздух на мястото, където бяха стояли едва допреди миг, а другите гости преминаваха напред-назад пред очите му като сенки на сенки.
Не знаеше колко дълго е останал там, където го побутваха засмени непознати, без дори да го поглеждат. Но вече знаеше, че не беше част от това празненство и никога нямаше да бъде. Оркестърът изведнъж изригна в приветствен шум и длъгнестият диригент в костюм на сребърни пайети и с намазана с брилянтин коса пристъпи напред, вдигна един мегафон до устните си и заяви, че всички трябва да изпеят „Честит рожден ден“ на своята любезна домакиня, прекрасната мис Ейва, и това предложение накара всички присъстващи да избухнат в радостни викове.
Преди да започнат да пеят, нечии пръсти стиснаха лявата ръка на Къртис над лакътя и когато се обърна, той видя пред себе си строгия иконом от главния вход.
— Наредено ми е — рече мъжът, докато диригентът отброяваше „едно, две, три“ с палката си — да ви върна в кухнята.
Къртис пое пред мъжа, докато от инструментите на оркестър „Авангард“ звъннаха първите звуци, а гласовете на тълпата — повечето неспособни да изкарат и една толкова проста песничка, дори и собственият им позлатен живот да зависеше от това — се извисиха страховито чак до върховете на дъбовите дървета над градината, които на шарената светлина на фенерите изглеждаха така, все едно от години насам се бяха опитвали да се отдръпнат по-далеч от имението на семейство Гордън или поне така се струваше на Къртис.
Оставиха го в кухнята, в ръцете на женския крайцер, която продължаваше да гърми с оръдията си по безпомощните и измъчени готвачи над тенджерите с вряща мъка. Придружителят на Къртис и жената си размениха няколко думи, но тя дори не погледна към самия Къртис. Но сетне, когато Къртис остана неподвижен на мястото си, зашеметен и парализиран от преживяното и неспособен да помръдне, погледът на жената се стовари върху него като наковалня и тя го попита:
— Искаш ли да ти върна подаръка, синко?
— Не — измънка в отговор той, но веднага се поправи и отговори по-силно: — Не, мадам.
Тя не отвърна нищо. Вместо това мина веднъж покрай редицата от тенджери, за да провери как вървят нещата, а сетне отново се обърна към Къртис и му направи знак с пръст да я доближи.
— Ела тук да ти дам едно парче от тортата за рождения ден — нареди му тя.
Той прекоси шахматните плочки на пода до малката квадратна масичка, до която го отведе жената, и тя му посочи да седне на един от столовете с тръстикова плетена облегалка. Сетне сложи пред него жълта чинийка с парче от снежнобялата торта, украсена с виолетова и зелена глазура. Последва я чаша, пълна със зеления пунш, в която плуваше кубче лед. Къртис взе вилицата, която му подаде жената. Тя остана до него, а от нея се разнасяха всички кухненски миризми на бамя, речни раци, пържено пиле, италиански кюфтенца и царевични питки, които бяха попили в кожата ѝ, черна като въглен.
— Това парче е от първата торта, която направихме сутринта — отговори тя на въпроса, който си помисли да зададе той. — Но тя се спихна и заприлича на кравешка фъшкия след летен порой. Един вид, искам да кажа. Затова остана за прислугата.