Къртис ѝ благодари и започна да яде, но не усещаше почти никакъв вкус освен от нещо като сладко кадифе по езика си.
— Мейхю — рече жената. — Едно време познавах един мъж с тази фамилия. Казваше се Джо.
— Това е татко ми.
— Ооооооо, така ли? Ама ти никак не приличаш на него, да ти кажа. Храни ли те майка ти, момче? То бива слаб, бива кльощав, бива немощен, ама ти си още по-зле.
— Метнал съм се на мама.
— Спомням си, че Джо беше едър мъж. С адски широки рамене и гръб като хамбар. О, да, помня го, и още как. Тогава работех в „Котън Бол“, до пристанището на Хармъни стрийт. Онова място отдавна изгоря до основи. Но си спомням как онези ми ти диви негра идваха там, след като цял ден бяха мъкнали денкове, и как се смееха, крещяха и вдигаха страшна врява. Татко ти беше един от тях.
— Не го познавах толкова добре — рече Къртис, зает да прави тортата на трохи.
— Хм — каза жената. — Голяма беля стана с него. Много жалко.
— Тортата е хубава — каза Къртис.
Сетне отпи голяма глътка от пунша, който имаше вкус на захаросан лимонов сироп с малко газирана вода.
— Това също е хубаво — добави той.
— Аха — рече жената, но Къртис не разбра дали беше в отговор на собствените ѝ думи за съдбата на Джо Мейхю, или на неговите комплименти.
Тя остана още малко при него, като го гледаше как се храни, но очите ѝ сякаш се взираха в някакво друго място и някакво друго време. Сетне му каза:
— Няма да те изпращам, когато свършиш. И кажи на майка си да започне да те храни с боб и царевични питки, преди да те отвее вятърът.
С тези думи жената приключи с него и отново се върна към кухненското дело. Къртис предположи, че сигурно въртеше не само кухнята, но и цялата къща; усещаше тежестта на всичко върху себе си и не му се искаше да остава още дълго на това място.
Когато икономът, който пазеше на входа, му отключи вратата, той излезе навън, като буташе велосипеда пред себе си. Сетне си свали сакото, сгъна го и отново го остави в количката. Сложи щипките на крачолите си. Дори не погледна назад, към дома на семейство Гордън; вместо това се качи на колелото си и завъртя педалите към Маре стрийт, по-далеч от смеха и веселието — една самотна фигура, която бавно се отдалечаваше в нощта.
Девета глава
Къртис винаги се беше изумявал как е възможно светът да се променя толкова много само с един десен завой и две пресечки разстояние, но така си беше. Докато наближаваше Еспланейд авеню на велосипеда си, а главата му още беше натежала от недоразумението и разочарованието от празненството на Ейва Гордън, големите хубави къщи зад високите огради и порти изведнъж свършиха, все едно по изискване на закона, и той продължи напред към по-суровата територия в източната част на квартал „Треме“. От двете страни на улицата вече се издигаха редици от тесни едноетажни къщи с по няколко малки стаи, в които се влизаше една от друга. Бяха застроени нагъсто и някои имаха малки веранди, а от други се излизаше направо на улицата; едни бяха боядисани в крещящи цветове, сякаш излезли от някой трескав сън, а боята на други се беше отлюспила през годините, докато не бяха останали с цвета на кости, избелели от слънцето. Тук-таме се виждаше по някой незастроен парцел, затрупан със строителни отпадъци — предишната къща беше изгоряла и останките ѝ бяха оставени на влажната жега, докато не се бяха покрили със зеленина и листа, все едно ревнивата ръка на земята искаше отново да ги скрие от погледа. Уличната настилка, доколкото изобщо я имаше, беше неравна и напукана, а под нея се надигаше пръстта.
Предстоеше му още много път. Но докато наближаваше малкия осветен остров на бръснарницата на Принс Пюрди — табелата на витрината, сред рекламните афиши за мехлем „Уайлдрут“, брилянтин „Брилкрийм“ и пяна за бръснене „Талбътс Бей Ръм“, призоваваше „Ела да се превърнеш в принц!“, по името на собственика — Къртис забави ход и спря колелото, защото още не беше готов да се затвори у дома си.
Когато влезе в бръснарницата, вътре се вихреше обичайната игра на покер в събота вечер. Входната врата се затвори след Къртис в димната завеса на пурите, лулите и цигарите, която се виеше около четиримата мъже на масата за покер, но само Принс Пюрди вдигна поглед към него.
— Здрасти, Къртис! — обади се той, а голямото му овално лице с ореола от бяла коса за миг смени съсредоточеното си изражение с бърза приветствена усмивка. — Влез да пиеш една кока-кола!