— Ако трябва да предположа какво е станало, мисис Едсън… вашият съпруг е искал да ви изненада. Може би с подарък за рожден ден или годишнина?
Жената не отговори нищо на това и мъжът реши да използва друг инструмент от обиграния си арсенал на емоциите, като сниши глас, преди да заговори отново:
— А може би… е предусещал, че часът му наближава. С мнозина става така. Хората чуват гласа на Бог, който се обръща към тях. Поне аз вярвам в това. Но любовта е всичко, мисис Едсън. Божията любов, с която Господ нежно съобщава на човека, че дните му са преброени… И любовта на един съпруг — и баща — към неговата съпруга и децата му. Да ви покажа ли посвещението, което ми поръча да отпечатам?
— Аз…
Жената замълча и дълбоко си пое дъх, все едно беше останала зашеметена от невидим удар в стомаха.
— Аз не умея да чета добре, сър. Ще ми го прочетеш ли на глас?
— Разбира се.
Мъжът беше забелязал, че кучето вече не лае откъм хамбара, след като кутретата бяха върнати на мястото им, но Джес очевидно беше решил да остане за малко при тях. Момичето не беше помръднало от мястото си и го гледаше тъй неотклонно и проницателно, че Джон Партнър беше обзет от известно неудобство. Прииска му се тя също да беше отишла в хамбара, но да удържа ведрата си фасада при всички обстоятелства, беше част от неговия занаят. Той извади Библията от кутията, отвори на страницата с посвещението, където беше сгъната и разписката, и се зае да чете с подходяща за случая тържественост:
— „На скъпото ми семейство, жена ми Идит и децата ми Джоди и Джес, от техния любящ съпруг и баща.“
Той подаде листчето на жената:
— Това е разписката. Един долар, платен от Тоби Едсън от Фрийхолд, щата Тексас. Благоволете да забележите, че датата на разписката е 12 юни. Мисля, че секретарката ми е допуснала грешка и въпросната дата не отговаря на действителната с няколко дни.
Вдовицата Едсън взе разписката, разгъна я и се взря в нея с празен поглед; сетне я подаде на дъщеря си, която я прочете с цялото внимание на опитен адвокат, който проучва съдебно уведомление за поставяне под възбрана.
— Просто… не знам какво да кажа — рече жената.
— Разбирам ви — отвърна мъжът.
Той се зае да оглежда къщата с привидно разсеян, но остър поглед, като влезе в ролята на банкер, дошъл да я постави под възбрана.
— Е — рече той, — при обичайни обстоятелства трябваше да платите още пет долара в брой при доставка, но…
— Още пет долара?
Жената го произнесе така, все едно ставаше дума за петстотин.
— Цената на „Златното издание“ е шест долара. Нали разбирате, мисис — това е семейно съкровище, което да се предава от поколение на поколение. На разписката пише, че остава да се доплатят пет долара.
— Ами… да, сър, но… това са ужасно много пари.
— Мистър? — обади се момичето. — Може ли да видя посвещението?
— Разбира се. Имайте предвид, че не е изписано с почерка на баща ви. Отпечатано е на тази страница посредством нашия специален печатарски процес, а мастилото е благословено от преподобния Уинстън Картър от Първа баптистка църква в Хюстън.
Мъжът подаде Библията на момичето и отново се обърна към разстроената жена.
— Не се тревожете, мисис Едсън — продължи меко той. — Аз не съм печалбар, а Исус и Неговият Отец на небето няма да допуснат да бъдете лишена от подаръка на вашия покоен съпруг. При все това, все пак има някои разходи, които трябва да се вземат предвид. Кесаревото — кесарю. Но нека да ви предложа нещо друго: „Света Библейска Компания Партнър“ ще приеме заплащане от четири долара за това специално издание и можем да сметнем, че въпросът е…
— Мамо — прекъсна го Джоди. — Не давай пари на този човек.
Джон Партнър спря да говори, но устата му остана отворена.
— Какво? — възкликна жената. — Не бъди груба с…
— Прочетох какво е написано — продължи детето. — Наистина пише това, което казва той, но… мамо… името ми е написано грешно.
В гърлото на Джон Партнър сякаш за няколко мига заседна някакъв ръбат камък. Накрая успя да заговори, но гласът му прозвуча изтънял и писклив в тишината:
— Написано грешно? Как така?
— Името ми — отвърна момичето, а сините ѝ очи непримиримо пронизваха черепа му — се пише „Джоди“, а не „Джоуди“. Татко никога нямаше да го сбърка.
Една крава измуча някъде на пасището, а друга ѝ отговори сред дърветата зад гърба на Джон Партнър. С изключение на това, сякаш целият свят около него беше застинал, ако не се смяташе все по-оглушителният шум в ушите му. Той се запита дали онези шерифи, които бяха застреляли Бони и Клайд, не чуваха същото.