— Името ѝ се пише „Джоди“ — каза Идит Едсън и го повтори буква по буква, а очите ѝ се присвиха. — Няма как Тоби да ти е рекъл нещо друго.
Трябваха му само три секунди, за да си възвърне самообладанието. Той се удържа да не дръпне Библията от ръцете на детето, защото прекрасно знаеше как беше отпечатал нейното име — по същия начин, по който беше изписано в проклетия некролог в местния вестник. Мъжът вдигна глава и твърдо отговори:
— Ако наистина сме допуснали грешка в изписването на името, с радост ще я поправим.
— Името ми е написано грешно — настоя момичето и му показа. — Нали виждате? Ето го тук.
Показалецът ѝ сочеше към оскърбителното „у“. Сетне тя го показа и на майка си — ако не друго, жената поне можеше да различава имената на собствените си деца.
— Четири долара — рече мисис Едсън — все така са си ужасно много пари, сър. Как ще поправим тази грешка?
Преди Джон Партнър да успее да отговори нещо, детето се намеси:
— Според мен трябва да ни даде Светото писание безплатно, мамо. И с това да се приключи. Татко сигурно щеше да реши, че това е много смешно. Представям си го как щеше да се смее.
— Аха — кимна жената и по устните ѝ като че ли пробяга лека усмивка. — И аз.
Тя взе Библията от дъщеря си и погали с пръстите на едната си ръка корицата, която беше започнала да се подува от жегата.
— Явно Тоби ни е направил този хубав подарък, но моят мъж не беше човек, който да хвърля пари на вятъра заради грешката на някой друг. Ако беше тук, щеше да оцени колко старание си вложил и прочее, и сигурно щеше да каже колко е хубава тази Библия, но… освен това щеше да ми каже въпросът да приключи с един долар, точно както рече Джоди. Устройва ли те?
Джон Партнър не отговори веднага и тя направи още една крачка:
— Нали не мислиш да продадеш тази Библия на някой друг?
Лицето му сякаш се беше парализирало. Стори му се, че мина много дълго време, преди да чуе собствения си глас, сякаш отдалеч:
— Добре тогава. Един долар.
Жената взе от него кутията от бял картон, имитация на естествена кожа, и прибра „Златното издание на Светото писание“ в нея, а сетне влезе обратно в къщата, за да донесе парите. Мъжът остана да се взира в малкото момиче, което мълчаливо отвърна на погледа му, но обвинителният ѝ взор сякаш му казваше: Знам какво представляваш.
Когато си взе долара, мъжът студено се усмихна на жената, преди да ѝ пожелае приятен ден. Сетне обърна гръб на нея и детето, върна се при колата си, царствено свали сакото и сламената си шапка, докато майката и дъщерята не откъсваха очи от него, и седна зад волана. Двигателят запали с остър лай и колата се разтърси толкова силно, че костите му изтракаха. На тръгване мъжът мина покрай момченцето, което се връщаше от хамбара, и то вежливо му махна за сбогом, но Джон Партнър не му махна в отговор.
Колата му се отдалечи, като вдигна във въздуха облаци прах.
Той продължи по маршрута си, като следваше линията от хиксчета, указващи наскоро починали хора в малките градчета по пътя, със смесени резултати. Успя да продаде два екземпляра от „Златното издание на Светото писание“ за по шест долара парчето и още един за три, защото старата дама имаше само толкова спестявания в буркана. По обяд спря на брега на някакъв частен водоем с мътна вода, похапна сухари и изпи една портокалова сода „Нихай“. На следващата спирка от маршрута продължи, без да спре, защото пред къщата беше паркирана патрулна кола на щатски шериф, а на по-следващата откри пуста къща със закована табела на вратата, на която пишеше, че банката я продава.
Но през целия ден не спря да мисли за това как го беше погледнало момичето и как го беше заболяло от нейния глас, когато каза: Не давай пари на този човек.
Отдавна изпитваше убеждението, че хората не подозираха колко труд полага за тези долари. Поне според него самия работеше не по-малко усърдно от всеки работник на изкопи. Да проучва некролозите в различни местни вестници, да се сдобива с имената и адресите на починалите и техните наследници и всяка друга информация, до която можеше да се добере, а сетне да използва малката си печатарска машина, с която отпечатваше съответните имена и посвещения със златното мастило на първата страница. Всяка Библия, в комплект с опаковъчната кутия, му струваше само четвърт долар при доставка на едро от компанията във Форт Уърт, която ги произвеждаше, но мастилото беше дяволски скъпо — по седемдесет и пет цента шишенцето, а освен това трябваше да го поръчва чак от Ню Орлиънс.