Смяташе, че продава ценна стока, а хората не си даваха сметка за това. И законът не си даваше сметка за това. Той продаваше един дълготраен спомен. Дори нещо като блян. Продаваше златната точка, която да се постави в края на един незавършен живот. Беше в услуга на обществото и скърбящите семейства.
Не давай пари на този човек.
Просто не можеше да го приеме. Думите караха стомаха му да се свива, а сухарите и портокаловата сода „Нихай“ да се бунтуват в него. На няколко мили от град Уортън му се наложи да отбие зеления оуклънд встрани от пътя, за да повърне.
След това изпита спокойствие и облекчение и вече знаеше какво трябваше да направи. Седна в колата си, сви си цигара и я запали със сребърната си запалка, гравирана с изображение на ръце, сключени за молитва — точно като на щипката на вратовръзката му. Сетне продължи към Уортън и влезе в тамошния магазин „За пет или десет цента“, откъдето купи една бейзболна бухалка детски размер.
С изненада откри, че в Уортън имаше кинотеатър, в който беше обявена следобедна прожекция на филма „Кинг Конг“. Миналата година го беше гледал, когато излезе на големия екран, но филмът толкова му беше харесал, че си струваше да го гледа пак. Когато излезе от киното, вече започваше да се стъмва, но той реши да убие оставащото време, като си поръча порция свински наденички, царевично пюре и спанак в една закусвалня на една пресечка от кинотеатъра. Изпуши още една цигара, бавно изпи чаша кафе до последната глътка и пофлиртува с червенокосата сервитьорка, която му донесе и едно парче орехов пай, без да го включва в сметката. Накрая плати и си тръгна.
На следващия кръстопът на щатски шосета, под светлината на звездите и тънката луна, направи завой и фаровете на колата му осветиха пътя към Фрийхолд.
Не давай пари на този човек.
Идваше му да се разплаче от тази несправедливост. Но по лицето му не се четеше нищо друго освен решимост, а очите му останаха сухи като скалите в прерията.
Стрелките на ръчния му часовник бяха отминали девет часа, когато Джон Партнър отби от щатско шосе Шейсет на трийсетина ярда преди черния път, който водеше до къщата на семейство Едсън. Реши да действа бързо, за да не го пипне някой патрул на щатските шерифи, но по-рано през деня вече беше забелязал, че по това шосе не минаваха много коли. Следващата къща сигурно беше поне на четвърт миля в западна посока. Той взе от колата си бейзболната бухалка детски размер и тубата, пълна с бензин, и закрачи нататък.
В къщата на семейство Едсън светеха само няколко лампи. Приличаха на газени фенери, които мъждукаха едва-едва. Явно нямаха електричество. Джон Партнър отиде до хамбара. За негов късмет, вратата вече беше открехната.
Когато влезе вътре, той щракна запалката си. Женското куче, проснато на черно-червеното карирано одеяло в сламата почти в краката му, изръмжа и се опита да се надигне, но кърмеше и шестте си кутрета и тежестта им повлече майката обратно. Преди от устата на кучето да излезе лай, Джон Партнър го удари по главата с бухалката.
Сетне го удари още веднъж с всичка сила за по-сигурно.
Огледа стореното и продължи нататък. Първо посипа кутретата с шепи слама. Сетне ги поля с бензин.
Запалката му пламна.
В аленото сияние на пламъка Джон Партнър вече не приличаше на ангел хранител. Сякаш този пламък за миг беше разкрил истинското лице зад неговото, а Джон Партнър не искаше да го показва пред други хора.
Той вдигна една последна шепа слама и я докосна с пламъка.
— Джоди — каза тихо той, буква по буква.
Очите му бяха безизразни като на мъртвец.
Той пусна горящата слама върху кутретата, напоени с бензин, на напоеното им с бензин одеяло до трупа на майка им. Те се запалиха с жежко фучене и едва не опърлиха веждите му и къдравата му руса коса, преди да се отдръпне.
Колкото и да му се искаше да остане, за да ги гледа как ще изгорят, беше време да си върви.
Но остави бейзболната бухалка. Може би щеше да свърши работа на Джес.
Джон Партнър се върна в колата си с усещането, че от плещите му се е вдигнала голяма тежест или на света е била поправена голяма злина. Прибра тубата с бензин и отново потегли в нощта със своя товар от „Златни издания на Светото писание“ — все по-далеч в безпътния мрак.
Втора глава
— Колко време смятате да останете при нас, мистър Партлоу?