— Още не съм сигурен. Съдбата може да ми се усмихне.
— О? Как така?
Джон Партлоу погледна право в сивите очи зад очилата. Лицето на възрастния мъж беше набраздено от дълбоки бръчки, челото му беше нашарено със старчески петна, а сивите му вежди бяха гъсти като метла.
— Механикът от гаража — на име Хенри — ми каза, че ще уреди да докарат необходимата част за колата ми от Шривпорт възможно най-бързо. До три дни, ако всичко върви както трябва.
— Познавам Хенри Бълард. Работи добре, но малко преувеличава. Според мен ще почакате повечко, зависи каква част ви трябва.
— Нов карбуратор, за съжаление. Колата ми отказа на около пет мили разстояние от града и се наложи да ме изтеглят. Ако не бях спрял един камион със слама, може би още щях да си стоя там.
— Хм — каза съдържателят на пансиона.
Казваше се Гровър Невинс, а току до него стоеше жена му Хилда — и двамата бяха зад писалището, лакирано в черно и високо до кръста, на което Джон Партлоу току-що се беше записал в книгата за гости.
— Това с карбуратора не е добре — продължи старецът, като повдигна внушителните си вежди. — Обзалагам се, че ще останете при нас поне седмица.
— Може и да е така, но се надявам да нямате нищо против да ви плащам ден за ден?
— Нямаме нищо против. Не сме такива, че да притискаме хората.
— Стига да си плащате точно до десет сутринта — намеси се жената.
Свитите ѝ устни почти не помръдваха, докато говореше. Очите ѝ бяха големи като на бухал, а тъмнокестенявата ѝ коса беше изпъстрена със сиви кичури на слепоочията.
— Точно — повтори тя. — Ние сме добри хора, но не търпим гратисчии.
Погледът ѝ вече се беше спрял на щипката му за вратовръзка с ръцете, сключени за молитва.
— Естествено — добави тя, — вие не ми приличате на такъв.
— Оценявам доверието ви, мисис. Никога не бих поискал да накарам някого да страда по моя вина.
Отговорът му беше произнесен с мека и херувимска усмивка, в добавка към най-мелодичния му глас.
— Бездруго ще изпадна в неловко затруднение, ако ми се наложи да остана по-дълго време, тъй като не нося със себе си дори чисто бельо за смяна.
Този път го каза право в лицето ѝ, така че да види как хлътналите ѝ страни поруменяват поне малко. Сетне отново насочи цялото си внимание към мъжа, а то никак не беше за пренебрегване.
— Останах с впечатлението, че това е едно малко и тихо градче. Надявам се, че има някакво място, на което да вечерям? Или в цената е включен поне един сандвич и чаша кафе от вашата кухня?
— Не готвим за гостите на пансиона, мистър Партлоу — отвърна му жената, като вирна увисналата си брадичка. — В днешно време храната излиза твърде скъпо.
— Закусвалнята на Стоунфийлд е на две пресечки южно от тук — рече Невинс. — Отворено е до осем часа вечерта. Правят хубаво пържено пиле.
— Благодаря ви.
Когато влезе в пансиона на ъгъла на Втора и Трета улица в Стоунфийлд, щата Луизиана, както го беше упътил механикът Бълард, Джон Партлоу — наричан още Партнър, но още преди няколко седмици беше унищожил онези визитни картички заедно със самоличността, която вървеше в комплект с тях — беше хвърлил един поглед на тъмната ламперия по стените, доста износения килим и лавиците с подредени миниатюрни порцеланови камбанки, напръстници, статуетки на коне и други подобни дреболии и беше достигнеш до извода, че тези двамата щяха да бъдат лесна плячка, колкото и жената да се смяташе за тънък познавач на човешкия характер. Всичко наоколо беше толкова подредено, че му идваше да започне да троши наред. Искаше му се да сграбчи жалкото им усещане за контрол в живота и да го разкъса на парчета пред очите им. Те не знаеха нищо за този свят — а той знаеше твърде много. Представи си как грабва едно от порцелановите кончета и забива копитата му право в очните ябълки на Хилда Невинс.
Сетне чу от горния етаж да се разнася нещо, което прозвуча като женски вик. Само за миг. Стори му се, че беше ругатня, но не успя да го чуе както трябва, за да я разпознае със сигурност. Във всеки случай жената звучеше ожесточена, почти до ръмжене.
— Ах — рече той и меката усмивка отново изникна на устните му. — Мислех, че тази вечер ще бъда единственият гост на пансиона.
— Не им обръщайте внимание на тези двамата — отвърна жената.
Нямаше никаква представа, че във въображението на мъжа, с когото разговаряше, на мястото на очите ѝ се виждаха две окървавени дупки. Тя сниши глас до заговорнически шепот.
— Някой си доктор Хъникът и неговата… ами не знам точно каква му е, но не му е жена.