Нилия — излъчи той. — Добре ли си?
Да — отвърна тя. Сетне добави: — Горе-долу.
Сигналът ѝ беше слаб, все едно се излъчваше от радиоапарат с изтощени батерии.
Трябва да си починеш — рече Къртис. — Ще успееш ли да заспиш?
Не, не мисля.
Ами опитай се. Ще ти се отрази добре. Татко ти е тук при мен. Каза да ти предам, че всичко е под контрол и двамата с малкия Джак скоро ще се приберете у дома.
Тя не му отговори в продължение на следващите няколко секунди, така че той я попита:
Чуваш ли ме?
Чувам те… но ужасно ме е страх, Къртис. Онзи мъж, Дони, удря по вратата на всеки… ми се струва. Може би не… спят. Освен това вече сме гладни и нямаме… ходя до тоалетна… скоро, но поне… никаква светлина.
Трябва да си починеш — настоя той. — Дай почивка и на тялото си, и на ума.
Какво? Не… това.
Това беше ново и притеснително явление, помисли си той. Нилия беше изтощена и сигналът от нея също отслабваше. Ако не си почине, може би щеше да я изгуби съвсем, а изтощеният ѝ мозък очевидно не успяваше да улови както трябва и неговото излъчване.
Ще прекъсна — каза той. — По-късно ще се опитам отново да се свържа с теб, но моля те… моля те… опитай се да…
Какво? Какво каза? Не… толкова далеч.
Татко ти казва, че те обича — отвърна Къртис и вдигна поглед към Лъденмиър.
Трябваха му няколко секунди, за да се пренастрои къде се намира и с кого разговаря, после рече:
— Тя казва, че са добре. Казва, че вече нямат търпение да се приберат у дома.
— Аз ще ги върна у дома живи и здрави. Заклевам се в Бога, че ще го сторя.
— Добре, сър — отвърна Къртис.
— Оставям те да говориш по телефона — рече му Къртис.
Той понечи да излезе от стаята, но се поколеба.
— Толкова грешах за Нилия… и за тази нейна… дарба. И твоята дарба. Никога няма да разбера какво е това дори да доживея сто и десет години, но ти благодаря, че дойде да ми помогнеш, и ти благодаря, че си приятел на дъщеря ми.
— И аз се радвам, че сме приятели — отвърна Къртис. — Тя наистина умее да слуша.
Лъденмиър кимна, обърна се и излезе от стаята, а Къртис остана да седи в креслото, като си мислеше как е по-добре да не му казва, че способността на Нилия отслабваше и ако тя не успее да заспи — или поне да даде отдих на изтощеното си съзнание — може да стане невъзможно да се свърже с нея. Предполагаше, че тя си дава сметка за съществуването и причината за този проблем. И само от нея зависеше да открие нужната сила на волята, за да го разреши. Къртис си помисли, че може би просто ще ѝ се наложи да прекрати всякакво общуване, за да зареди отново умствената си енергия.
Досега не беше имал случай да установи, че тази способност може да е ограничена. Не беше сигурен дали това откритие му допадаше, или не — защото колкото и да му харесваше да го смятат за рицар с блестяща броня, освен това остана доволен да научи, че в тази броня имаше слаби места и някой ден неговата собствена броня също можеше да изгуби силата си. Това му помагаше да се чувства малко повече като всички останали хора на света и по-малко като свръхестествената рядкост, както го беше изкарала Лейди онази вечер на площад „Конго“. В края на краищата той беше просто един млад човек, който работеше като носач на гарата и се гордееше с това, че помагаше на хората да стигат от тук до там и обратно.
Той стана от креслото и прекоси килима с пясъчен цвят, за да стигне до телефона.
Орхидея вдигна на четвъртото позвъняване. Беше се приучила да говори така, все едно е полумъртва от изтощение, дори когато беше най-развълнувана.
— Ало?
— Здравей, мамо.
— Къртис! Боже господи, от затвора ли се обаждаш?
Той хвърли поглед на великолепния салон наоколо.
— Не, мамо. Явно мистър Крейбъл ти се е обадил?
— Да, обади се! И ми разказа всичко! Кой те забърка в това? Онзи Рауди Патерсън, устатият нехранимайко?
— Мамо — рече спокойно Къртис. — Просто ме чуй, моля те. Не съм в затвора. Аз…
— Кога ще се прибереш тогава? Поболях се от грижи!
— Аз… имам важна работа — обясни той. — Няма да се…
— Веднага се прибери у дома! Чуваш ли? Ще оставя светнато, а ти се прибери на минутата.
— Тази вечер няма да се прибирам, мамо — продължи Къртис. — Вероятно и утре…
— Това са глупости! Едно момче не може просто така да избяга от дома си и да изостави болната си майка, господи боже, не! Ти просто не звучиш на себе си! Сигурно си с някого, който ще те обърка съвсем!