— Дръж се, Хенсъм! — изрева тате.
В следващия миг Хенсъм седна по задник и се свлече по керемидите. До половината той се плъзгаше, а след това почна да се върти като фарфалак. Докато се усетим и той се изхлузи от покрива и полетя към двора. Веднага си рекохме, де ли ще падне Хенсъм? Дворът беше твърд и песъчлив и отдолу нямаше нищо, като купа дърва от другия край, дето поне малко да го спре. Преди да разберем какво става, той съвсем изчезна от двора и от него не остана нищо. Той беше преминал като куршум през капака на кладенеца.
— Божичко! — изписка мама. — Отиде си Хенсъм!
Тя се залюля и припадна на двора. Тате коленичи да я вдигне, изправи я малко, но веднага я пусна и се затича към кладенеца да види какво е станало с Хенсъм. Хич и не разбрахме как стана всичко. Капакът, дето покриваше кладенеца, беше пробит, сякаш голям стокилограмов камък се беше стоварил върху му от небето.
Тате и аз изтичахме през двора до кладенеца. Като стигнахме там и погледнахме вътре, отначало не можахме да видим нищо. Долу беше тъмно като в рог. Тате викна на Хенсъм, ехото върна вика като гумена топка и ни оглуши.
— Чуваш ли ме, Хенсъм? — продължи да вика тате. — Чуваш ли ме?
Мама стана и се заклати през двора към нас. Тя още не се беше оправила и като вървеше, се люлееше, както се люлее в събота вечер мистър Анди Хауард. Като дойде, още беше зашеметена от припадъка си.
— Бедният Хенсъм Браун! — каза мама и се хвана за ръба на кладенеца да не падне. — Бедният Хенсъм Браун! Той беше най-добрият негър, който сме имали. Бедният Хенсъм Браун!
Тате се мъчеше да развие макарата, защото искаше да пусне по-бързо въжето и кофата в кладенеца.
— Млъкни, Марта! — каза той със стиснати устни. — Не виждаш ли, че съм зает да пусна въжето с кофата?
— Бедният Хенсъм Браун! Бедната невинна душичка! — продължаваше да нарежда мама, бършеше сълзите си и пет пари не даваше за тате. — Като си помисля колко пъти съм го хокала, докато беше жив! Той беше най-добрият негър, който сме имали! Бедната невинна душичка, Хенсъм Браун!
— А бе я запуши тая уста бе, Марта! — кресна тате. — Не виждаш ли колко съм зает?
В това време на мама й мина от припадъка и тя можеше да стои, без да се държи. Тя се наведе над кладенеца и погледна вътре.
— Хей, Хенсъм, долу ли си? — извика тате в кладенеца.
Никой не отговаряше. Ние се надвесихме, колкото можехме, и гледахме надолу. Отначало нищо не се виждаше, после бавно две големи бели кръгли топки започнаха да лъщят на дъното. Те сякаш бяха цял километър далече. Скоро станаха по-светли и тогава заприличаха на котешки очи, дето си им светнал насреща в тъмното.
— Можеш ли да дишаш, Хенсъм? — извика тате.
— Мога да дишам, мистър Морис — каза Хенсъм. — Но петите ме въртят много!
— Дрън-дрън ярина! — сопна му се тате. — Нищо ти няма на петите! А можеш ли да виждаш?
— Нищо не виждам — каза Хенсъм. — Ослепял съм като прилеп. Хич нищо не виждам!
— Това е, защото си в кладенеца — отвърна му тате. — Вътре никой не може да вижда.
— Виж къде съм бил? — попита Хенсъм. — Божичко, мистър Морис, затуй ли съм целият вир-вода! А аз си мислех, че съм паднал в пъклото! Наистина си рекох, че съм се изтърсил чак там! Кога ще ме извадиш оттук бе, мистър Морис?
— Хвани се за въжето на кофата и ще т.е издърпам ей сегичка — каза му тате.
Хенсъм хвана кофата и разлюля въжето, додето тате се надвеси отново.
— Моля ти се, господине, мистър Морис! — рече той.
— Сега пък какво искащ?
— Като ме извадиш оттук, нали няма да ме караш да се качвам пак на покрива при ония кози, а?
— Няма — каза тате и завъртя дръжката на макарата. — Тия вироглави кози нека си стоят на покрива, докато ги присвие гладът и сами си слязат!
Додето се разправяхме с Хенсъм, ние съвсем бяхме забравили за козите. Мама се обърна и погледна към покрива. Закани им се с юмрук страшната. В това време те всички бяха минали от другата страна на покрива, бяха стигнали до кухненския покрив и сега стояха там и ни гледаха.
Козелът погледна мама право в очите и спря да дъвче. Мама и козелът се гледаха така, сякаш искаха да видят кой ще издържи повече.
Точно тогава петнайсет-двайсет от жените, дето бяха дошли за събранието, подадоха глави от ъгъла на къщата и ни видяха на двора. Те се събрали, намерили предната врата заключена и решили да заобиколят отзад и да видят какво става. Сигурно бяха забелязали козите на покрива още от улицата и любопитстваха да разберат каква е тая врява.
— Господи, Марта Струп! — каза една от тях. — Какво става тук? Какви са тия кози на покрива? Това е най-смешното нещо, което съм виждала!