Мама ме видя да седя на вратата.
— Как не те е срам да се държиш така, Уилям! — каза сърдито тя. — Някой път си мисля, че си по-лош и от баща си!
Старият изви поглед настрана и ме погледна. Той ми намигна с дясното око и тръгна през двора към обора на Айда. Той вървеше подир мама кротък като кученце. Точно преди да влязат в бараката, старият се наведе и вдигна едно паднало кокоше перо. Докато мама вкарваше Айда вътре, той скришом го пъхна в джоба си.
ДЕНЯТ, КОИТО МАМА ПРЕКАРВАШЕ У ЛЕЛЯ БЕСИ
Мама стана рано, приготви ни закуска и я остави да се топли на печката, докато се надигнем. Аз бях буден, но главата на стария още се криеше под завивките, когато тя замина с чичо Бен да прекара деня на село у леля Беси. Щом тръгнаха, тате се показа изпод юргана и ме попита дали мама не е казала нещо, преди да заминат с чичо Бен. Аз му отговорих, че не е казала нищо, защото е мислила, че спим.
Докато се обличахме, тате каза, че трябва да гледаме да си прекараме колкото може по-хубаво, докато мама се върне вечерта. Мама винаги ходеше за по един ден при сестра си поне веднъж през лятото, а понякога и два пъти. Тя казваше, че това е единствената истинска почивка, която е имала някога и че й се щяло да ходи още по-често, само че я било страх, като останем сами, да не направим някоя поразия.
— Ама че е хубаво да те оставят на мира — каза тате, — нищо че е само за един ден. Екстра си е понякога, като няма никакви жени да ти се мотаят наоколо.
След закуска старият излезе и се излегна вън на слънце. Него ден още от сутринта беше горещо и никъде не се виждаше ни едно облаче.
— Това се казва ден — рече той, като се извърна и ме погледна. — Слънцето пече, а целият свят си е наш, прави, каквото щеш. Жалко, че майка ти няма възможност да прекарва по-често у леля ти Беси.
Той отиде при оградата и се облегна на нея. Видях го, че гледа към градината, където няколко врабчета чоплеха нещо под зелките. След. малко той дигна един камък и ги замери.
— Хайде да вървим за риба, мойто момче — каза той и пак се извърна. — Времето е само за риба. Впрегни Айда.
Аз отидох веднага в конюшнята, изкарах Айда на двора и започнах да я четкам с чесалото. Тате ми каза хубаво да я среша и след това да я впрегна в каруцата.
— Тръгваме веднага щом се върна от дюкяна — каза той. — Трябва да си взема един пакет тютюн.
Той влезе в курника, взе две яйца от полозите и ги пъхна в джоба си, за да ги размени за тютюна.
— Разчеши Айда хубавата, додето стане съвсем спретната, мойто момче — каза той и тръгна надолу по улицата. — Искам в ден като този Айда да бъде от хубава по-хубава.
— Кой ще изрови стръвта, тате? — попитах аз. Той се спря и си помисли малко, после ми каза да кажа на Хенсъм Браун да изрови червеи.
Старият тръгна надолу по улицата към дюкяна, а аз извиках Хенсъм. Хенсъм дойде ухилен до уши при нас с Айда.
— Ама че се радвам, дето мистър Морис каза, че ще ходим за риба — рече Хенсъм. — От сума ти време вече ми се е дощяло да ходя за риба.
Той взе една лопата и отиде зад конюшнята, където земята под сянката на бъзака беше съвсем влажна. И веднага започна да копае червеи.
Докато впрягах Айда в каруцата, Хенсъм изрови цяла консервена кутия червеи. Ние се качихме и седнахме да чакаме тате да се върне. Той не се бави много, но когато се зададе, бързаше така, както отдавна не бях го виждал да бърза. Почти тичаше.
Тате се спусна към каруцата и аз вече се канех да му подам поводите, когато той хвана Айда за юздата и я закара до един кол на оградата. После я завърза припряно.
— Какво става, тате? — попитах аз.
— Оставете ходенето за риба сега — каза той. — Рибата може да почака. Трябва да се хващаме с нещо много по-важно, и то още сега.
— Защо бе, тате? — попитах аз. — Защо да не ходим за риба?
— Мистър Морис — каза Хенсъм и се изправи в каруцата, — а пък аз взех, че накопах препълнена кутия с такива тлъсти червеи, дето не си ги и сънувал. Голяма загуба ще бъде, ако не идем до дерето да ги използуваме. Страшно хубави червеи са това, мистър Морис!
Старият тръгна към задния двор, като ни махаше с ръка и ни правеше знаци да вървим след него. Ние се смъкнахме от каруцата да видим какво ще прави.
Когато стигнахме до задния двор, аз видях как тате стъпи на земята на колене и лакти и пропълзя под пода на верандата. Не знаех какво ще прави там, затова пропълзях и аз подир него.
— Какво търсиш тука бе, тате? — попитах го аз. — Какво има под къщата?
— Парчета старо желязо, мойто момче — каза той. Тате започна да чопли сухата мръсна земя с пръсти. След една-две минути измъкна едно парче ръждиво желязо, което приличаше на колело от стара шевна машина. — Кой знае колко парчетии старо желязо се търкалят из къщи, а пък сега му е дошло времето да ги съберем. В града е пристигнал един човек и купува всички железни парчетии, които му носят хората, и плаща добри пари — петдесет цента за сто фунта. Не мога току-тъй да изпусна такъв случай. Човекът може и да не дойде вече в Сикамор и ще бъде голяма глупост да изпуснем всичките тези пари, дето сами ни се пъхат в ръцете. Хайде да се разведрим и да съберем колкото можем повече стари парчета.