Аз се обърнах и видях, че Хенсъм пълзи подир нас на лакти и колене.
— Какво ще правим тука под къщата, а, мистър Морис? — попита той.
— Ще събираме железни парчетии — рече тате. — Хайде, започвай да помагаш.
— Че кой ще си губи времето да събира старо желязо — каза Хенсъм, — и то точно когато се приготвихме да вървим за риба?
— Затваряй си устата, Хенсъм — каза тате, — Не се учи да ми отвръщаш така. Хайде, хващай се на работа.
Хенсъм запълзя нататък под къщата, като си мърмореше нещо под носа. Виждах го как спира от време на време и рови из мръсотиите за желязо, но изглеждаше, че много не го е грижа дали ще намери нещо, или не.
— А ще идем ли за риба, като свършим да събираме старото желязо бе, тате? — попитах аз.
— Ще отидем веднага, след като съберем всичкото и го продадем — каза той. — Ако се хванем здравата за работа и тримата, додето се усетим, ще свършим. И пак ще ни остане най-хубавото време от деня да идем за риба, преди да се върне майка ти.
Намерихме три-четири стари колела от печка и една стара желязна шина от колело на каруца. Изнесохме всичко това на двора и го струпахме накуп край оградата. След това намерихме сума ти железария в бараката, а Хенсъм измъкна един стар леген изпод стълбището на верандата. Тате откри едно тежко желязно колело и го дрънна връз купа. Ние работихме с всички сили още около час, след това разровихме боклука, събрахме всички стари подкови на Айда и изобщо надзърнахме навсякъде, където можеше да се намери нещо желязно.
Слънцето беше вече високо, когато тате спря и огледа купа, който бяхме събрали.
— Ами че ние не можахме да съберем и половината от това желязо, дето си мислех, че ще го намерим из къщи — каза той. — Ако тези отпадъци излязат поне двеста фунта, ще трябва да подскачаме от радост. Ще ни трябват поне хиляда фунта, за да изкараме истинска пара. С хиляда фунта ще можем да вземем пет долара от човека, като му ги продадем.
— А може и да няма никаква нужда да се будалкаме с тази работа, мистър Морис — каза Хенсъм. — Още не е късно да вървим за риба, а?
— Затваряй си устата, Хенсъм — каза тате. — Аз съм решил да изкарам някой и друг долар от старо желязо и ще го направя. А сега събирай желязо и да не съм те чул да продумаш.
Той ни изпрати още един път да преровим всичко пред къщи и излезе през задната порта на уличката. Ние с Хенсъм намерихме ръждиви панти под предната веранда и ги хвърлихме в купа.
Докато седяхме и си почивахме, старият се зададе с толкова голям товар желязо, че краката му се преплитаха. Той носеше дръжка от помпа, ютия, една брадва, един железен леген и какво ли не още. Всичките тези работи изглеждаха много по-нови от разните парчетии, дето ги бяхме намерили из къщи, а легенът беше още топъл от огъня, дето са го клали под него. Той хвърли товара си връз купа и веднага се върна назад през портата — право в малката уличка.
Когато се върна за твори път, беше се натоварил повече от всякога. Толкова се беше превил под товара си, че коленете му се подгъваха, като вървеше, и едва се добра до оградата, за да изтърси товара си на купа. В тоя му товар имаше един лъскав френски ключ, една голяма маша, ръжен, тежко желязно менче и много други дреболии.
— Не мога да разбера как си намерил всичките тези работи, мистър Морис — каза Хенсъм. — Аз се пъхах къде ли не, пък не можах да намеря нищо такова.
Тате мълчеше — само си избърса челото с ръкав.
— Какво ще правим сега, а, тате? — попитах аз.
— Докарай Айда с каруцата насам, мойто момче — каза той. — Ще натоварим, а след това ще откарам каруцата да си взема парите от човека. Както ми изглежда, тука все ще има едно хиляда фунта. Ще изкараме повече пари, отколкото смятах отначало.
Ние с Хенсъм докарахме Айда при купа старо желязо и всички се заехме да товарим. Когато свършихме, тате се напи от кофата с вода, качи се и пое поводите.
— Ами все пак ще ходим ли за риба, а, мистър Морис? — попита Хенсъм.
— Додето усетите и ще се върна — каза тате и плесна Айда по гърба с края на поводите. — Ще се върна веднага щом взема парите от човека.