Хенсъм отиде на верандата и донесе ботушите.
— А сега, нека това да ти е за урок — каза тате. — Ти трябваше да се сетиш за тези неща навреме, а не да събираш, каквото ти попадне пред очите. Нали може да излезе чуждо!
— Кой, аз ли? — каза Хенсъм и цял се разтрепери. — Ти на мене ли приказваш, мистър Морис?
Тате му подаде гумените ботуши. Хенсъм посегна към тях, но ги остави да паднат на земята.
— Върви занеси тия ботуши право в дюкяна на мистър Франк Дън и му кажи, че не ти стават — каза тате. — После му кажи да ти върне парите.
— Кой, аз ли? — каза Хенсъм и пак взе да отстъпва. — За мене ли говориш, а, мистър Морис?
Тате кимна.
— И тогава, като си получиш парите за ботушите — каза старият, — вземи ги и върви право при човека, дето купува старото желязо, и му кажи, че си се разкандърдисал и си искаш парчетиите обратно. Дай му четирите долара и след това се поразрови из купа и извади всичките парчетии, които си му продал. Когато събереш всичко, особено дръжката от помпата, натовари ги в колата и ги връщай право в къщи. Още щом си дойдеш, може да занесеш нещата, дето си ги търсеше мисис Фулър.
— Ама ти нали не говориш за мене, мистър Морис? — каза Хенсъм. — Ти може би нещо си сбъркал? Тия гумени ботуши не са мои и аз …
Тате вдигна ботушите и ги пъхна в ръцете на Хенсъм.
— Ти ме засрами толкова, че съм си купил гумени ботуши, когато няма да е достатъчно кално, за да стане нужда да се носят, та аз ти ги подарих.
— Наистина ли? — каза Хенсъм. — И кога успя да направиш всичко това, мистър Морис?
— Ей сега, преди малко — каза тате.
— Ще знаеш, мистър Морис — упорстваше Хенсъм, — че откакто се помня, не ми се е искало да имам гумени ботуши. И на ум ме ми е идвало дори!
Хенсъм се опита да ги даде на тате, но старият отново му ги напъха в ръцете. Хенсъм целият трепереше и се чудеше какво да приказва.
— Стига си спорил и върви да направиш, каквото ти казах — рече тате. — Ще ме е яд, ако вземат да те напъхат в затвора в такъв хубав ден.
Той подаде поводите на Хенсъм и го набута в каруцата. После дигна ботушите от земята и ги хвърли вътре.
След това потупа Айда по гърба с ръка и тя затупурка през двора и зави надолу по улицата. Хенсъм се изгуби от очите ни, както се беше стиснал за седалката, и се вайкаше така силно, че можехме да го чуваме чак докато стигна насред града.
Старият отиде при кутията с червеите и ги погледна. След това я взе и ми каза да донеса лопатата. Ние отидохме зад навеса, дето Хенсъм ги беше изровил сутринта, и изсипахме кутията на земята.
Червеите се разпълзяха, където завърнат, но старият взе една клечка и ги набута в дупката на Хенсъм.
— Зарови ги хубаво, мойто момче — каза той. — Нека да се чувстват като у дома си. Късно е вече да ходим за риба, но следващия път, когато майка ти отиде на гости у леля ти Беси, ще гледаме да си прекараме колкото може по-хубаво.
Аз затрупах дупката, а старият здравата натъпка земята, за да бъде влажно на дъното, дето живееха червеите, чак до следващия път, когато щяха да ни потрябват.
ХЕНСЪМ БРАУН И КЪЛВАЧИТЕ
Кълвачите отдавна вече не ни оставяха на мира. Отначало не бяха много, но през пролетта си направиха няколко гнезда и по времето, когато малките пораснаха, колкото да могат да кълват по дървото, всяка заран започнаха да дигат такава врява, че не оставяха никого да спи. Кълвачите живееха в стария, изсъхнал чинар на двора и мама каза, че ще е най-умно да го отсечем. Но старият каза, че би предпочел републиканците да печелят всички избори отсега нататък, отколкото да се лиши от чинара. Той се грижеше за него, откак се помня, подкастряше го и запълваше дупките на кълвачите с боя. Няколко години след като изсъхна напълно, по него вече не беше останало ни едно клонче и стъблото стърчеше право нагоре като телеграфен стълб.
Горе близо до върха на чинара живееха пъстро-опашатите кълвачи. Те бяха го изкълвали толкова, че бяха направили повече дупки, отколкото можех да броя. Хенсъм Браун ми каза, че един път ги броил и те излезли между четиридесет и петдесет. По това време на годината, рано през лятото, след като малките бяха наизскачали от дупките и бяха започнали да кълват, винаги се намираха поне по една дузина кълвачи около дървото. Но рано сутрин беше най-лошо. Кълвачите винаги ставаха, щом пукне зората, и започваха да чукат по изсъхналото дърво, и старият казваше, че винаги има поне по двайсе-трийсетина, които не си поплюват чак до шест-седем часа.
— Мистър Морис — каза Хенсъм на тате, — мога да взема една двайсе и две калиброва и додето усетиш, ще. ги разгоня.
— Само да застреляш някой от тия кълвачи — каза тате — и ще има да патиш, като да си застрелял околийски шериф. Така ще те наредя, че ще откачиш каторгата до живот.