— Слушай, мистър — каза човекът с копринената риза и изтича отзад при Хенсъм, който се беше проснал на земята. — Я по-добре стига си замервал момчето. Ако караш така, ще го пречукаш.
— Ти ми продаде шест топки — каза тате — и аз мога да го замервам, колкото си ща. Кажи на Хенсъм Браун да се изправи в дупката, както му се плаща да стои.
Човекът поразтърси Хенсъм и го дигна на крака. Хенсъм се полюшна наляво-надясно, накрая залитна напред и се хвана за платнището. Главата му стоеше баш по средата на дупката.
— Дръпни се! — викна старият на оня с червената копринена риза.
Той замахна и пусна една такава бърза, че тя удари Хенсъм, преди някой да разбере какво става. Хенсъм се прекатури назад.
— Стига толкова! — кресна топкаджията. — Ще претрепеш негъра! Само това ми трябваше — убит негър.
— Остави го да се върне в къщи, както си е редно — каза тате, — и повече няма да го замервам.
Топкаджията изтича до една кофа вода, грабна я и я плисна цялата в лицето на Хенсъм. Хенсъм трепна и отвори очи. Погледна към трима ни някак съвсем особено.
— Къде съм? — попита той.
Никой нищо не каза. Всички чакахме и го гледахме. Хенсъм се понадигна на лакът и се огледа. След това дигна ръка и взе да си опипва огромните цицини по главата. Цицините се бяха издули като кокоши яйца.
— Струва ми се, че в края на краищата май нещо съм сбъркал, мистър Морис — каза той и погледна нагоре към стария. — По-хубаво да се върна да работя при вас с мисис Марта, отколкото да стоя тука да ме насаждат по главата с тия топки през цялото време.
Старият кимна и направи знак на Хенсъм да стане. Човекът с червената копринена риза вдигна топките от земята и отиде при пейката да ги остави в купа.
Ние тримата се отправихме към къщи, като пресякохме през поляната направо зад палатките. Хенсъм ситнеше след стария и гледаше да му върви по петите, без да каже ни думица. Само от време на време вдигаше ръка да си опипа цицините.
Точно преди да влезем в къщи, ние се спряхме и тате погледна зверски Хенсъм.
— И каквото е било, било, Хенсъм — каза той. — Отсега нататък хич не мисли да ме заяждаш за онова старо банджо.
— Ама, мистър Морис — каза Хенсъм, — аз просто не мога без банджо и…
— Стига си спорил за минали-заминали работи, Хенсъм.
— Ама, мистър Морис, само да можеше…
— Миналото си е минало и банджото е точно от тези минали-заминали работи, за които ти разправям — каза тате, обърна се, бутна портичката и влезе в задния двор.
СТАРИЯТ И МИЛОТО СУКИ
Една заран старият се дигна още по тъмно и отиде за риба, без да се обади пито на мама, нито на мене. Той обичаше да се измъква рано, преди още мама да се е размърдала, защото знаеше, че ако го разбере къде отива, ще се ядоса и няма да го пусне. Понякога, като се измъкнеше така, оставаше по три-четири дни край Брайар крик и колкото повече кълвеше рибата, толкоз по-дълго стоеше. Старият беше луд за риба.
Наловеше ли повечко сомове и костури, той палеше огън край брега и още от въдицата сам си ги пържеше. Старият казваше, че е много глупаво да се носи рибата в къщи, защото на женорята винаги им се свидело да овъргалят рибата в достатъчно брашно и не можели да задоволят вкуса му.
Нея заран мама видя, че го няма на закуска, но не рече ни думица и продължи да си гледа работата уж не знае, че тате не си е у дома. След закуска аз отидох зад бараката и помогнах на Хенсъм Браун да олющи царевица и да докара сено за Айда. Ние стояхме там цялата заран, цепехме борина и си приказвахме колко пари ще спечелим, ако продадем всичкото старо желязо от къщи.
Тъкмо чухме в дванайсет часа сирената на дъскорезницата и мама довтаса зад бараката. Тя попита Хенсъм дали знае къде е отишъл тате. Аз си мълчах, защото никога не обичах да издавам стария. Ама в същото време си знаех всичко, защото Хенсъм ми беше казал как заранта старият го кандърдисвал да ходят заедно за риба.
— Слушай, Хенсъм Браун! — каза мама. — Не стой там като пън, а отговаряй, като те питат! Къде е мистър Морис, Хенсъм?
Хенсъм ме погледна под вежди и заби нос в борината, дето я беше цепил цяла заран.
— Ами че не е ли из къщи, мисис Марта? — каза той след малко, като си въртеше очите наоколо и така поглеждаше мама изотдолу, че те се бялваха като чинии.
— Ти знаеш много добре, че не е тук, Хенсъм! — каза мама и тропна с крак. — И стига си го усуквал! Как не те е срам!