Исках да ида с тях, но щом погледнех към мама, разбирах, че ще е най-умно хич да не си правя устата. Въртях дръжката, колкото ми сили държат, защото се мъчех да изстискам прането по-бързо.
Не мина много време и ние чухме как предната врата се отваря, скоро след това нещо тежко-тежко се стовари в хола. Точно както щеше да се чуе, ако беше се продънил покривът.
Двамата с мама изтичахме да разберем какво става. Когато стигнахме в хола, старият и Хенсъм блъскаха и дърпаха някаква голяма тежка кутия, боядисана червено като товарен вагон и с едно голямо желязно колело отгоре. Кутията беше голяма като старомоден хармониум и също като хармониумите беше съвсем чудновата. Хенсъм я тласна здравата и тя мина през вратата, като се тръсна така тежко в гостната, че картините по стените се разлюляха. Ние с мама се пропъхнахме през вратата заедно с нея. Старият стоеше до голямата червена кутия, потупваше я гальовно с ръка и дишаше на пресекулки като хрътка, гонила цяла заран зайци.
— Що за дивотия е това, Морис? — попита мама, като обикаляше около кутията и се мъчеше да разбере какво представлява.
— Какво ще кажеш, Марта, бива си я, а? — Докато говореше, той си поемаше дъх след всяка дума. После седна на един люлеещ се стол и погледна с възхищение кутията. — И все пак бива си я, а?
— Отде я взе бе, тате? — попитах аз, но той така се беше захласнал в кутията, че не ме чу.
Хенсъм я заобиколи и надникна през цепнатините да разбере дали вътре не се вижда нещо.
— Да не ти я е подарил някой, Морис? — попита мама и се поотдръпна, за да я разгледа колкото може по-хубаво. — Отде успя да се добереш до това чудо?
— Купих го — каза тате. — Ей сега направих пазарлъка. Момчето, дето ги продава, мина през града тази сутрин и аз си купих една.
— Колко даде? — загрижено попита мама.
— Петдесет цента на ръка и петдесет цента седмично — каза тате.
— За колко седмици? — попита мама.
— За цяла година — каза той. — Не е много. Хе! Само като си помислиш, просто не си струва да се говори. Додето разберем, годината ще изхвърчи. Хич няма и да усетим.
— За какво служи? — каза мама. — Какво прави?
— Това е машина за балиране — отговори той. — Балира хартия. Слагаш вътре, колкото можеш, стара хартия, като изхабени вестници и разни такива, после навиваш здраво колелото надолу и всичко излиза ей оттука в една стегната бала, цялата увита в тел. Знаменито изобретение.
— И какво ще я правиш, като излезе ей оттам, мистър Морис? — попита Хенсъм.
— Ще я продавам, разбира се — каза тате. — Момчето минава един път седмично и ще купува всичката хартия, която балирам. Прихваща си петдесетте цента и ми дава, колкото ми се пада отгоре.
— Хм — каза Хенсъм, — бива си я тази работа, да му се не види.
— Отде ще вземеш всичката тази хартия, за да я слагаш в машината? — попита мама.
— Хе! — каза старият. — Това е най-лесното! Къде ли не се търкаля стара хартия, като стари изхабени вестници и други такива. Даже амбалажната хартия от покупките става за тая работа. И вятърът, дето развява всякакви книги по улиците, и те стават. Ако някога е имало машина за правене на пари — ето я!
Мама се доближи и надникна вътре. След това завъртя колелото и тръгна към вратата.
— Не й е мястото в гостната — каза тя. — Махай тази измишльотина от най-хубавата ми стая, Морис Струп!
Тате изтича подире й.
— Ама, Марта, няма по-подходящо място. Да не искаш да я настаня вън на открито да ръждяса и да се разпадне, а? Това е ценна машина.
— Махай я оттука или ще накарам Хенсъм да я нацепи за подпалки! — каза тя, прекоси хола и излезе на задната веранда.
Старият се върна, погледна машината за балиране и я помилва по гладките дървени страни. Не каза нищо, но след малко се наведе, хвана я и я вдигна. Ние с Хенсъм я хванахме от другата страна и я повдигнахме. Изнесохме я през вратата на гостната на предната веранда. Тате спусна неговия край и ние пуснахме нашия.
— Така е добре — каза той. — Тука под покрива на верандата нито слънце ще я пече, нито ще я вали.
Той започна да развива голямото колело отгоре.
— Хенсъм — каза той, — върви ми донеси всичката стара хартия, дето може да се намери. Започваме още сега.
Ние с Хенсъм плъпнахме из къщи да събираме, каквото ни попадне. В един от килерите имаше сума ти стари вестници и аз ги измъкнах, а тате ги напъха в дупката. Хенсъм се върна с един голям куп амбалажна хартия под мишница. Старият я грабна и я пъхна в машината.
— Додето се усетим, стофунтовата бала ще е готова — каза тате. А пък след първата, всичко останало е чиста печалба. Ще спечелим толкова пари, че ще се чудим какво да ги правим. Май че няма да е лошо да купим още четири-пет машини от момчето, като се върне в Сикамор през другата седмица, защото ще балираме толкова бързо, че една машина няма да ни насмогне. И в съвсем кратко време ще имаме толкова много пари, че ще трябва да внесем малко в банката. Срамота, дето не съм знаел досега, че тъй можело да се печелят пари: та това е най-лесният начин на света! Ако я караме все така, ще си балирам толкова много хартия, че додето се усетя, ще мога да прекъсна работа и да стана рентиер.