— Много често взе да се връща по късните часове — каза мама. — Омръзна ми вече!
— Искам да стана и да го видя — казах аз. — Мамо ма, моля ти се, нека да стана!
— Стой си в леглото, Уилям, и се завивай презглава! — каза мама и продължи да почуква по черчевето с ключа. — Като се домъкне баща ти тука, хич няма да е за гледане!
Аз застанах на колене и лакти и се завих с юргана. Като реших, че мама не гледа вече към мене, подигнах юргана точно колкото да виждам отвън.
Предната врата се отвори с трясък и горното стъкло едва не се строши. Старият пет пари не даваше нито за стъклото на вратата, нито за мебелите, нито за каквото и да е в къщи. Веднъж той си пристигна и така счупи мамината шевна машина, че мама доста време пести пари, за да я даде на поправка.
Никога не съм мислил, че старият може да дигне такава тупурдия. Той сякаш скачаше в хола да види дали може да продъни пода. Всички картини по стените се тресяха, а някои се изкривиха. Дори голямата снимка на баба Тъкър провисна на една страна.
Мама запали лампата и отиде до камината да раздуха огъня. Имаше сума ти червени въгленчета в пепелта. Тя ги раздуха е един вестник и сложи отгоре им трески. Щом треските се подхванаха, постави две-три дървета и седна до камината с гръб към огъня, да чака стария.
А той през цялото време блъскаше в хола, сякаш се мъчеше да изрита всички столове чак до другия край, към кухнята. По средата на хола изведнъж спря и рече нещо на някой, дето го беше довел със себе си.
Мама бързо скочи и си сложи пеньоара. Тя се погледна един-два пъти в огледалото и си оправи косата. Беше много чудно, че старият е довел някого със себе си по това време.
— Завивай се презглава и спи, както казах, Уилям! — каза мама.
— Искам да го видя! — молех се аз.
— Стига си спорил с мен, Уилям! — кресна тя и заудря с босата си пета по пода. — Прави, каквото ти казвам!
Аз се завих с юргана, ама пак го подигнах, колкото да виждам отвън.
Вратата откъм хола се открехна няколко сантиметра. Аз пак се дигнах на колене и лакти да гледам по-хубаво. Точно тогава старият ритна с крак отворената врата. Тя се удари о стената и дигна страшна пушилка. Никога не съм мислил, че там е толкова прашно.
— Какво желаеш, Морис Струп? — каза мама, скръсти ръце и впери очи в него. — Какво желаеш по това време?
— Влизай и се чувствай като у дома си — каза старият, обърна се и издърпа с ръка някого в стаята. — Не се стеснявай де, тук си в моята къща!
Той довлече в стаята едно момиче, два пъти по-ниско от мама, и взе да го побутва насам-на-там, додето стигнаха мамината шевна машина. Мама се въртеше на пети и ги гледаше, сякаш беше ветропоказател и се движеше с вятъра.
Хич не беше весело да гледаш стария пиян-залян, а мама — толкоз ядосана, че не може да каже ни думица.
— Кажи сега „здрасти“! — рече той на момичето.
То нищичко не каза.
Старият я прегърна с една ръка и я наклони напред. Той я държеше така да прави поклон на мама, а после и той се поклони и двамата сума ти време се кланяха. Те толкоз дълго се кланяха, че главата на мама от само себе си взе да мърда ту надолу, ту нагоре.
Аз сигурно съм изцвилил високо, защото мама за миг погледна сащисано, после отиде до огъня и седна.
— Коя е тази? — попита мама. Личеше, че на нея страшно й се иска да разбере за момичето. За миг тя дори спря да изглежда ядосана. — Коя е тази, Морис?
Старият така тежко се тръшна, че строши дъното на стола.
— Коя, тази ли? — каза той. — Тази е Люси! Днеска тя си ме е гледала като майчица!
Той се обърна на стола и ме видя как се бях подигнал на колене и лакти под юргана.
— Здрасти, мойто момче! — каза той. — Как е?
— Добре — рекох аз, повлякох се на колене и се мъчех да измисля нещо, та да разбере колко ми е хубаво, че го виждам.
— Растеш, а, мойто момче? — попита той.
— По малко — казах аз.
— Ха така! Така трябва! Дръж се, мойто момче! Един ден няма да усетиш как и ти ще станеш мъж!
— Тате, аз…
Мама грабна една треска и я запрати по него. Тя не можа да го улучи и удари стената. Старият скочи и взе да танцува из стаята, сякаш беше ударила него. Той се въртя така, докато се заклати съвсем, пльосна се край стената и седна на пода.
Тогава той протегна ръка и хвана един от столовете с прави облегалки. Погледна го внимателно и взе да вади напречните пръчки. Щом извадеше някоя и я буташе в огъня.
Като извади всички пръчки и крака, той взе да чупи летвите от облегалката и също ги хвърли в огъня. Мама не казваше ни думица. Тя през цялото време само си седеше и го гледаше.
— А да си ходиме, Морис! — каза Люси. Това беше първото нещо, което тя казваше, откак бе влязла в стаята. И мама, и аз я погледнахме учудено, а старият си изви очите към нея, сякаш беше забравил, че е там.