— Мойто момче — каза той и ме изгледа хубавичко, — ти не беше ли синът на Морис Струп — Уилям?
— Да, сър — отвърнах веднага аз и се чудех отде ли може да ми знае името. — Да, сър, аз съм.
— Къде е баща ти? — попита той. — Къде ли се е запилял, а?
— Днес тате излезе рано-рано, че имал някаква работа в чифлика — му казах аз. — На излизане каза, че нямало да се върне до късно тази вечер.
— Аз съм чичо ти Нед — каза той и като се протегна, здравата ме стисна за рамото. — Не ме ли помниш, мойто момче?
— Не, сър — казах аз, като го гледах право в черните бакенбарди и си извъртах рамото, да не ме боли толкова.
— Последния път, като идва, ти беше ей такованка паленце — каза той и ме пусна. — Трябва да си бил съвсем малък, отде ще помниш чичо си Нед!
— Трябва да е било така — рекох аз.
Той се извърна и погледна нагоре по улицата към нашата къща. . — Как е майка ти напоследък? — попита той.
— Много добре се чувствува — казах аз и все се мъчех да се сетя дали съм го виждал някога. Тате имаше сума ти братя, пръснати къде ли не, и аз не бях виждал дори и половината. Мама казваше, че татевите роднини са си много добре, където са си, и тя много-много не държи да й идват на гости. Един път видях чичо Стет, който работеше в каторгата, но мама не го пусна да влезе в къщи и след като стоя един-два часа на стълбището, той стана и си отиде, и аз не го видях оттогава.
— Кой е този паметник, дето стърчи там? — попита чичо Нед и кимна към Хенсъм.
— Това е Хенсъм Браун, нашият ратай — му казах аз. — Хенсъм помага из къщи, когато има да се върши нещо.
— Хващам се на бас, че досега не се е случвало и един ден да си е изкарал хляба и спането — каза чичо Нед. — Не е ли тъй бе, приятелче?
— Аз… аз… аз — взе да заеква Хенсъм, както правеше винаги, когато е уплашен. — Аз… аз …
— Видя ли? — каза чичо Нед. — Какво ти казвам, а? Няма сили да излъже дори. Ако се събере всичката работа, дето я е свършил някога този паметник, няма да може да напълни и един напръстник. Не е ли тъй бе, приятелче?
— Аз … аз . .. аз . . . — каза Хенсъм и взе да отстъпва.
— Той си знае, че няма смисъл да лъже — каза чичо Нед и тръгна нататък.
Направи десетина крачки и спря.
— Накъде беше къщата, мойто момче? — попита той.
— Коя къща? — казах аз.
— Ами че къщата на татко ти и мама ти, мойто момче — засмя се той. — Да не мислиш, че ще дойда в града и няма да се обадя на твоите старци, а?
— Няма ли да е най-хубаво първо аз да ида у нас и да кажа на мама, че си дошел? — рекох аз. — Мама може и да се разсърди, дето не съм й казал, че идваш.
— Не — веднага отвърна той. — Недей. Няма да бъде истинска изненада, ако знае предварително. Най-хубавите изненади стават, когато чисто и просто направо влезеш при някой, без да те е чакал. Тя може да се почувствува задължена и да си отвори сума ти излишна работа, ако разбере предварително, че идвам.
Тръгнахме към къщи рамо до рамо с чичо Нед. Хенсъм вървеше отзад и хич не се мъчеше да ни настигне. Прекосихме трасето и свихме в нашата улица. Когато приближихме съвсем, аз спрях да изчакам Хенсъм.
— Хенсъм — подвикнах му аз, — влизай пръв и дай царевичното брашно на мама. След туй можеш да й кажеш, че е дошел чичо Нед.
— Ще дам брашното на мисис Марта — каза Хенсъм и обиколи около чичо Нед с рамото напред, — ама виж, за оная другата работа, не знам. По-добре да й кажеш сам, каквото имаш да й казваш. Мисис Марта може да кипне и да хвърли всичката вина отгоре ми, а пък аз ти казвам, че нямам нищо общо с цялата тая работа. Не искам да се забърквам в разни каши, като не съм виновен.
— Какво дрънкаш, черна мутро! — каза чичо Нед, като се наведе и дигна един камък, голям колкото паче яйце. — Да не съм те чул да отговаряш така отсега нататък. Още веднъж да си процъркал само и ще ти сплескам дебелата кратуна с тоя камък. Чуваш ли, мутро такава?
— Аз … аз … аз … — запелтечи Хенсъм.