Мис Суси Тинг и Хъбърт Уили застанаха пред проповедника Хошоу. Лицето на Хъбърт беше червено като цвекло, а мис Суси аз не можех да видя, защото големият букет, кажи-речи, скриваше лицето й. Проповедникът Хошоу се протегна и извади малката черна книжка, за която ни беше споменал.
— Хайде, тате! — прошепнах аз силно, но тъй, че да не чуят другите. — Почват!
Ние задърпахме тежкото въже, докато камбаната се разлюля насам-натам в камбанарията. Тате ми показа как да дърпам надолу с все сила, а после да отпускам и да оставям въжето само да се връща през дупката в тавана. След пет-шест дърпания езикът удари камбаната и ние ту дърпахме, ту отпускахме въжето точно тъй, както си. искахме. .
Камбаната звънеше силно и звънът ми звучеше някак особено, но аз погледнах стария в лицето, той изглеждаше много доволен и реших, че сигурно така трябва да се бие. Все пак точно тогава се случи да погледна в църквата и видях как проповедникът Хошоу се наведе към един от разпоредителите и му прошепна нещо. Много от хората се бяха обърнали и гледаха към нас в преддверието, сякаш нещо не беше в ред. Разпоредителят дотича при нас, наведе се и зашепна нещо на ухото на тате.
Старият поклати глава и продължи да бие камбаната, тъй както си бяхме почнали отначалото. Разпоредителят се затича обратно до мястото, дето проповедникът Хошоу стоеше пред мис Суси и Хъбърт. Проповедникът Хошоу беше спрял да чете от малката черна книжка. Разпоредителят му прошепна нещо, той остави книжката на масата и се затича към нас по пътеката между редиците.
— Слушай, мистър Струп! — извика той. — Я стига си блъскал тая камбана!
— Какво ми дрънкаш? — попита тате. Ние продължавахме да си дърпаме въжето надолу, а после го пускахме да се връща през дупката в тавана, тъй както си бяхме почнали отначалото. — Не виждаш ли, че бия камбаната, както ми заръча? Какво има?
— Какво има ли? — попита проповедникът Хошоу, и пъхна пръст в яката си, да я разслаби малко. — Не чуваш ли как звъни „дааан, дааан, дааан“?
В това време всички в църквата се бяха обърнали към нас и ни правеха знаци с ръце.
— Ти знаеш ли какво вършиш? — каза проповедникът Хошоу. — Ти теглиш бавно въжето! Така се прави за погребение. Спри вече с това „дааан, дааан“!
— А какво, за бога, трябва да правя? — попита старият. — Като бях разсилен в училището, точно така биех звънеца. И никой не се сърдеше, че го бия бавно!
— Как можеш да сравняваш училищния звънец с тая камбана, мистър Струп! — учуди се проповедникът Хошоу. — Те са толкова различни по големина! Училищният звънец дава един и същ звук, както и да го биеш. Хайде, стига с това биене. Хората се разтъжиха. То не подхожда на сватба.
— И какво да правя тогава? — попита тате.
— Не тегли, а разклащай въжето!
— Да разклащам въжето ли? — рече тате. — Ето ти ново двайсе!
Проповедникът Хошоу се обърна и бързо огледа хората в църквата. Мис Суси и Хъбърт още стояха пред амвона и го чакаха да се върне и да довърши сватбата, но мис Суси имаше такъв вид, като че ли ще потъне в дън земя, а Хъбърт изглеждаше, че ей сегичка ще скочи направо през рисунката на прозореца.
— Никога ли не си разклащал камбана? — попита проповедникът Хошоу.
— Не само че не съм разклащал — каза тате, — ами и не съм чувал за такова нещо!
— Трябва да се чува „дин-дан, дин-дан, дин“! — каза проповедникът Хошоу.
— Така ли? — попита тате и продължи да дърпа въжето, тъй както си бяхме почнали отначалото. — Виж ти, не съм знаел това!
— Моля ти се, мистър Струп, спри да теглиш това въже и почни да го разклащаш! — каза проповедникът Хошоу. — Още малко и хората в църква ще се разплачат!
— Не мога сега да променя биенето по средата на цялата работа — каза тате. — Пък и без туй нямам опит. Аз сега ще си бия, тъй както съм почнал, а другия път ще я караме, както ти искаш!
Проповедникът Хошоу посегна сам да хване въжето, но точно в този миг братът на мис Суси, Джул, се нахвърли върху Хъбърт Уили, изтласка го през страничната врата в гробището и му закрещя в лицето, че той нарочно е нагласил тая работа с камбаната. Преди някой да се намеси, Джул удари Хъбърт и в следващия миг двамата се биеха с юмруци между гробовете и паметниците. От носа на Хъбърт затече кръв, а Джул си раздра панталона, като се закачи на една от железните табели върху гробовете, дето пише: „Не газете отгоре“.
Старият ми каза да продължа да бия камбаната и излезе да гледа боя. Проповедникът Хошоу също излезе, излязоха и всички хора от църквата. Аз продължих да бия камбаната, тъй както си бяхме почнали отначалото и вече бях сигурен, че тя наистина звъни „дааан-дааан“, както когато си я бие за погребение старият чичо Джеф Дейвис Флечър. В туй време Джул и Хъбърт се бяха по-отупали здравата, но никой не се опитваше да ги разтърве, защото всички смятаха, че ще е най-хубаво да ги оставят да се бият, докато се уморят толкова, че сами да спрат. Аз дърпах въжето точно както ми беше показал старият и се чудех как може една и съща камбана да звъни хем „дин-дан“, „дин-дан, дин“, хем „даан-дааан-дааан“, и точно тогава проповедникът Хошоу дотича и издърпа въжето от ръката ми. Езикът удари още два пъти и млъкна.