Но не реалното действие в „Пилето“ е носител на истинското повествование. Истинското повествование е другаде. То е в отказа да се приеме мисловната инерция. В отказа да се приеме един свят, в който приказното е прогонено. В стремежа към откъсване от гравитационното поле на условностите. Трите единства са осмени от порива да се излети в небето на желанията, над пейзажа на ежедневието. В началото Пилето ни беше само симпатичен. Накрая става и разбираем.
За неговия автор като че ли можем да кажем само първото.
Уилям Уортън е име, което няма да открием в литературните справочници. Той е просто авторът на „Пилето“. Не е известно да е написал други книги. За него не се знае нищо. Но се предполага много. Предположенията са — както почти винаги в такива случаи — противоречиви.
Книгата е написана с голям професионализъм, ясно. „Това не може да е произведение на дебютант“ — твърдят онези, които са на мнение, че имаме работа с неизвестен псевдоним, но не и с неизвестен писател.
Другото предположение е, че Уилям Уортън е псевдоним на един американски художник, който живее в Париж, бил е учител и има докторска степен по психология.
Съдържанието на книгата говори в полза и на първото, и на второто предположение. Летежът на птиците още от времето на Икар е омайвал въображението на хората, ала символът на освобождаване от гравитацията не изглежда да е изчерпал възможностите си. В психиатричното отделение на една военна болница, разказва книгата, има особен случай — войник, който се мисли за канарче, клечи и писука като пиленце, Неговият приятел от детските години му припомня техните някогашни приключения и се опитва да го върне към реалността. Двамата са различни: Пилето е обезплътен, станал е едва ли не ефирен, докато е преминавал различните фази на мономанията си да лети; приятелят е мускулест и земен, преди той се е упражнявал с щанги. Авторът се движи на ръба между правдоподобното и невероятното и успява да се задържи върху него. Засега не знаем дали да обясним това с вещината на професионалния писател или със специализираните познания на психолога.
Но докато колебанията около авторството на произведението продължават да съществуват, колебанията около неговата стойност се разсейват. Романът за момчето птица е, по мнението на мнозина, повече от просто очарователен: той е дълбоко човечен и излъчва онази магия, която е присъща на рядко срещания, макар и засега анонимен талант.
И още нещо — има основания да се предполага, че ненатрапчивата, но и неприкрита символика на тази книга ще допринесе да избледнеят още малко етикетите „реализъм“, „романтизъм“, „символизъм“, които като всички етикети притежават яснотата на догматизма, щом от средство за литературно ориентиране се превърнат в литературно мерило.
Димитри Иванов