— Аха, иска — обади се Куин. — Виж какво можеш да направиш с него. С мен не иска да разговаря. — Той се обърна към Джим. — Хайде, хлапе, върви да се измиеш и да се обръснеш.
Джим се отдалечи подобно на робот.
— Къде са родителите му? — попита Хелмхолц.
— Майка му е умряла. Старецът му се ожени за сестра ми, заряза я и й го остави. След това съдът не хареса както го гледа тя и известно време го държа в разни домове за сираци. Накрая решиха да го махнат от Чикаго и ми го натресоха на мен. — Куин поклати глас. — Смешно нещо е животът, Хелмхолц.
— Понякога не е много смешно — отбеляза Хелмхолц и бутна яйцата настрана.
— Като че ли е от някаква друга раса — продължи Куин с учудване. — Изобщо не прилича на тукашните хлапета. С тези ботуши и черното яке… А и не ще да приказва. Не дружи с другите деца, не учи. Не съм сигурен дори дали знае да чете и пише както трябва.
— Обича ли да слуша музика? Или да рисува? Или животните? Колекционира ли нещо?
— Знаеш ли какво обича? Обича да лъска си ботушите… Да се усамотява и да си лъска ботушите. Чувства се в рая, когато може да остане сам, да пръсне по пода списания с комикси, да си лъска ботушите и да гледа телевизия. — Куин се усмихна тъжно. — Имаше и колекция… Взех му я и я изхвърлих в реката.
— Изхвърли я в реката? — учуди се Хелмхолц.
— Аха — отвърна Куин. — Осем ножа… Острието на някои от тях беше колкото ръката ти.
Хелмхолц пребледня.
— О… — По гърба му преминаха тръпки. — Това е нов проблем за нашето училище. Не знам какво да мисля… — Той събра на купчинка разпиляната върху масата сол, точно както му се искаше да събере мислите си. — В това има нещо болно, нали? Така ми се струва.
— Болно? — Куин удари с ръка по масата. — Болно не, ами не знам какво! И доктор Куин ще му даде нужното лекарство, за да оздравее.
— Какво е то? — попита Хелмхолц.
— Повече няма да разговарям с горкото болно момче — отговори Куин мрачно. — Достатъчно приказки е слушал в съда за малолетни и от социалните работници. Отсега нататък ще го третирам като нехранимайко. Ще го гоня, докато се оправи и тръгне в правия път. Ако не, ще влезе в дранголника за цял живот. Или едното, или другото.
— Разбирам — кимна Хелмхолц.
— Обичаш ли да слушаш музика? — попита Хелмхолц Джим весело, докато отиваха към училището с колата му.
Джим не отговори. Поглаждаше мустака и бакенбардите си, които не бе обръснал.
— Понякога не барабаниш ли с пръсти? Не тактуваш ли с крак? — продължи Хелмхолц. Беше забелязал, че ботушите на Джим бяха украсени с вериги, чието единствено предназначение бе да дрънкат, като ходи.
Джим въздъхна отегчено.
— Не си ли тананикаш? Тези неща са като ключове за един съвършено нов свят… удивително красив.
Джим изпръхтя с устни.
— Ето! — възкликна Хелмхолц. — Току-що илюстрира основният принцип на басовите духови инструменти. Величественият звук на всички тях се произвежда горе-долу така.
Джим се размърда и старите пружини на седалката проскърцаха. Хелмхолц прие това за проява на интерес и се обърна към момчето, за да му се усмихне приятелски. Но Джим се бе надигнал, за да извади цигара от вътрешния джоб на впитото си кожено яке.
Хелмхолц бе твърде объркан, за да реагира веднага. Едва към края на пътуването, когато вкара колата в учителския паркинг, намисли какво да каже.
— Понякога се чувствам толкова самотен и отвратен — каза той, — че не знам как издържам. Иска ми се да направя какви ли не безумия ей така, заради самите безумия… Дори и да са лоши за мен.
Джим издуха кръгче дим.
— И тогава — Хелмхолц щракна с пръсти и изсвири с клаксона, — и тогава си спомням, че има поне едно ъгълче от вселената, което мога да направя такова, каквото искам! Мога да отида там и да му се наслаждавам, докато отново не се почувствам чисто нов щастлив.
— Не си ли щастлив? — каза Джим и се прозина.
— Щастлив съм, всъщност. Моето ъгълче от вселената се намира във въздуха около оркестъра ми. Мога да го запълня с музика. Господин Бийлър, учителят по зоология, има своите пеперуди. Господин Тротман, физикът, има своето махало и камертоните. Най-голямата задача на нас, учителите, е да направим така, че всеки да има такова ъгълче от вселената. Аз…
Вратата на колата се отвори и след това се затръшна. Джим излезе. Хелмхолц угаси цигарата му с пета и я зарови в чакъла на паркинга.
Първият му час сутринта беше с оркестър „С“. В него участваха начинаещите, които надуваха инструментите, доколкото могат и гледаха напред по дългия път към оркестър „В“, оркестър „А“ и най-накрая оркестъра на училище „Линкълн“ — най-добрия оркестър в целия свят.