Хелмхолц се качи на подиума и вдигна диригентската палка.
— Вие сте по-добри, отколкото си мислите — каза той. — Едно, две, три, и… — И палката полетя надолу.
Оркестър „С“ се отправи по пътя към красотата. Отправи се като повредена парна машина — със запушени клапани, с задръстени тръби, със скъсани уплътнения и несмазани лагери.
В края на часа Хелмхолц продължаваше да се усмихва, защото в ума си бе чул музиката такава, каквато щеше да бъде някой ден. Гърлото му беше пресъхнало, защото през цялото време пееше заедно с оркестъра. Излезе в коридора, за да пие вода от чешмата.
Докато пиеше, чу дрънкане на вериги. Вдигна поглед към Джим Донини. Между класните стаи течеха реки от ученици, образуваха се водовъртежи от приятели, пак продължаваха нататък. Джим беше сам. Той спря, не за да поздрави някого, а за да си лъсне ботуша в крачола на панталона. Приличаше на шпионин от някоя мелодрама — не поспускаше нищо, не харесваше нищо, очакваше деня, в който всичко ще се обърне надолу с главата.
— Здрасти, Джим — поздрави го Хелмхолц. — Тъкмо си мислех за теб. Тук имаме най-различни клубове и спортни отбори, които се събират след училище. Това е най-добрият начин да се запознаеш с другите.
Джим го измери внимателно с очи.
— А може би не искам да се запознавам с другите — каза той. — Това мина ли ти през ум? — Той стовари ботуша си силно на пода, за да издрънчат веригите и се отдалечи.
Когато Хелмхолц се качи на подиума, за да проведе репетицията с оркестър „В“, го очакваше бележка, с която го викаха на извънредно съвещание на учителите.
Съвещанието беше за вандализма.
Някой бе влязъл през нощта и бе опустошил кабинета на господин Крейн, учителя по английска литература. Съкровищата на горкия човек — книги, дипломи, снимки на Англия, първите страници на единайсет романа — бяха разкъсани, смачкани, напоени с мастило.
Хелмхолц почувства, че му призлява. Не можеше да повярва на очите си. Не можеше да се застави да мисли за това. То му се струваше нереално до късно през нощта, когато му се присъни сън. В съня си Хелмхолц видя едно момче със зъби на баракуда, с нокти като рибарски куки. Чудовището се прекачи през един прозорец в училището и скочи на пода в кабинета по музика. Разкъса на парчета най-големия барабан в целия щат. Хелмхолц се събуди с вик. Нямаше какво да направи, освен да се облече и да отиде в училището.
В два часа сутринта учителят по музика погали барабаните в кабинета си, пред очите на нощния пазач. Бутна количката на големия барабан назад-напред, убеди се, че всичко е наред. Нощният пазач отиде да прави обиколките си.
Съкровищата на оркестъра бяха невредими. Със задоволството на скъперник, който брои парите си, Хелмхолц погали всички останали инструменти, един по един. След това започна да лъска саксофоните. Представяше си могъщият им звук, блясъкът им на слънцето, химна и знамето на училище „Линкълн“, развят най-отпред.
— Трум-ту-тум, трум-ту-тум, ти-ри-ри-ри-ра — запя Хелмхолц щастлив.
Докато избираше следващата мелодия за въображаемия си оркестър, чу лек шум в химическата лаборатория, която беше в съседство. Промъкна се тихо в коридора, отвори рязко вратата и запали лампата. Джим Донини държеше по една бутилка с киселина във всяка ръка. Заливаше с тях периодичната таблица на елементите, покритата с формули черна дъска, бюста на Лавоазие. Гледката бе най-отвратителното нещо, което Хелмхолц би могъл да си представи.
Джим му се усмихна тънко, с дързост.
— Махай се! — каза му Хелмхолц.
— Какво ще направиш? — попита момчето.
— Ще изчистя. Ще спася, каквото мога — отговори учителят по музика зашеметен. Взе топка памук от кошчето за боклук и започна да бърше киселината.
— Ще повикаш ли ченгетата? — попита Джим.
— Н-не знам — отвърна Хелмхолц. — Не мога да мисля. Ако те бях хванал да унищожаваш бас барабана, мисля, че щях да те убия с един удар… Но не съм в състояние да си обясня по интелигентен начин какво си… какво правиш.
— Време е това място да се изправи на нокти — каза Джим.
— Така ли? — попита Хелмхолц. — Сигурно е така, щом един от нашите ученици иска да го унищожи.
— Какво добро има тук?
— Предполагам, че не много. Това просто е най-доброто, което са успели да създадат хората. — Беше безпомощен. Говореше сам на себе си. Знаеше доста начини да накара момчетата да се държат като мъже. Основаваха се на момчешките страхове, мечти и любов. Но този тук нямаше нито страх, нито мечти, нито любов.
— Ако унищожиш всички училища — продължи Хелмхолц, — няма да ни остане никаква надежда.