— Каква надежда? — попита Джим.
— Надеждата, че всички ще са щастливи за това, че живеят. Дори и ти.
— Това е смешно — отбеляза Джим. — Тази дупка ми създава само неприятности. Кажи ми какво смяташ да направиш.
— Трябва да направя нещо, нали? — попита Хелмхолц.
— Все ми е едно — каза Джим.
— Знам, знам.
Хелмхолц вкара Джим в малката си стаичка до залата за репетиции. Набра домашния номер на директора на училището и зачака звънеца да вдигне възрастния човек от леглото.
Джим почисти ботушите си с някакъв парцал.
Хелмхолц неочаквано остави слушалката на мястото й, преди директорът да се обади.
— Интересува ли те изобщо нещо, освен да чупиш, блъскаш, късаш и унищожаваш? — извика учителят. — Нещо! Каквото и да е, освен тези ботуши?
— Хайде — отвърна Джим. — Обаждай се на когото ще се обаждаш.
Хелмхолц отключи един шкаф и извади отвътре тромпет.
— Ето! — извика той, запъхтян от емоции, — това е моето съкровище! Това е най-скъпото, което имам. Давам ти го да го смачкаш! Няма да те спра. Ще имаш допълнителното удоволствие да наблюдаваш как сърцето ми се къса, докато го правиш.
Джим го изгледа учудено. Той остави тромпета.
— Хайде! — продължи Хелмхолц. — След като светът се е отнесъл с теб толкова лошо, заслужава да смачкаш този тромпет!
— Аз… — започна Джим, но не довърши. Хелмхолц го улови за колана, подложи му крак отзад и го свали на земята.
Свали му ботушите и ги захвърли в ъгъла.
— Хайде! — извика учителят свирепо. Той изправи момчето на крака и отново мушна инструмента в ръцете му.
Джим Донини сега беше бос. Чорапите бяха останали в ботушите му. Погледна надолу Краката, които преди малко приличаха на черни топузи, сега бяха като пилешки крилца — кокалести и синкави, не съвсем чисти.
Момчето потрепери, после се разтресе. При всяка тръпка нещо в него сякаш се освобождаваше, докато накрая не остана момче. Никакво момче. Джим отпусна глава, сякаш очакваше единствено смъртта.
Хелмхолц се изпълни със съжаление. Прегърна Джим.
— Слушай, Джим, чуй ме!
Джим престана да трепери.
— Знаеш ли какво е това? Този тромпет? Знаеш ли какъв е той?
Джим само въздъхна.
— Принадлежал е на Джон Филип Соуса — каза Хелмхолц. Той разтърси леко момчето, мъчейки се да го върне към живота. — Ще го разменя с теб, Джим… Срещу ботушите ти. Твой е. Тромпетът на Джон Филип Соуса е твой! Струва стотици долари, Джим! Хиляди!
Джим отпусна глава на гърдите му.
— По-ценен е от ботушите, Джим. Можеш да се научиш да свириш. Ти не си господин никой, Джим! Ти си момчето с тромпета на Джон Филип Соуса!
Хелмхолц пусна внимателно Джим, сигурен, че момчето ще падне. Не падна. Остана сам. Тромпетът все още беше в ръцете му.
— Ще те заведа у дома, Джим. Бъди добро момче и няма да кажа на никого за тази вечер. Лъскай тромпета си и се научи да бъдеш добро момче.
— Мога ли да си взема ботушите — попита Джим глухо.
— Не — отговори Хелмхолц. — Те не са добри за теб.
Откара Джим у дома. Отвори прозорците на колата и студеният въздух сякаш освежи момчето. Остави го пред ресторанта на Куин. Чу как босите му крака шляпат по тротоара на тихата улица. Качи се през прозореца на стаята си зад кухнята. И всичко отново замря.
На следващата сутрин ръмжащите, дрънкащи кални машини продължиха да превръщат видението на Бърт Куин в реалност. Изравняваха мястото зад ресторанта, където беше хълма. Трябваше да стане като маса за билярд.
Хелмхолц отново седна в сепарето. Куин дойде пак. Джим пак бършеше пода. Беше свел глава, отказваше да погледне учителя. И не обръщаше внимание, ако от кофата плиснеше пяна и залееше върховете на тесните му кафяви половинки.
— Закусваш при мен два дни под ред? — учуди се Куин. — Да не би у вас да се е случило нещо?
— Жена ми още не се е върнала.
— Когато котката я няма… — каза Куин и намигна.
— Когато котката я няма — отвърна Хелмхолц, — мишката се чувства самотна.
— Затова ли снощи стана в два часа, Хелмхолц? — попита Куин и се наведе напред. — От самота? — Той кимна към Джим. — Хлапе, донеси тръбата на господин Хелмхолц.
Джим вдигна глава и Хелмхолц видя, че очите му отново са като миди. Отиде, за да донесе тромпета.
Сега Куин показа, че е възбуден и ядосан.
— Вземаш му ботушите и му даваш тромпет, и очакваш, че няма да проявя любопитство? Смяташе, че няма да задавам въпроси? Мислеше, че няма да разбера, че си го хванал да троши кабинета по химия? От теб не става мошеник, Хелмхолц! Би оставил диригентската си палка, нотите и шофьорската си книжка на местопрестъплението!
— Не съм искал да крия нищо — отвърна учителят. — Просто правя това, което правя. Щях да ти кажа.