Краката на Куин танцуваха и обувките му скърцаха като мишки.
— Така ли? Е, аз също имам новини за теб.
— Какви? — попита Хелмхолц притеснено.
— Повече няма да се разправям с Джим. Снощи беше краят. Ще го изпратя там, откъдето дойде.
— Отново в домовете за сираци? — попита Хелмхолц едва чуто.
— Специалистите да правят с него, каквото намерят за добре.
Куин се облегна назад, издиша шумно и се отпусна облекчено.
— Не можеш да го направиш — каза Хелмхолц.
— Мога.
— Това ще е краят за него. Няма да го понесе, ако го изхвърлят по този начин още веднъж.
— Той не чувства нищо — каза Куин. — Не мога да му помогна. Не мога и да му навредя. Никой не може. У него няма никакъв нерв!
— Той е кълбо болезнена плът — възрази Хелмхолц.
Кълбото болезнена плът се върна с тромпета и го остави на масата пред учителя с безразличие.
Хелмхолц се насили да се усмихне.
— Той е твой, Джим. Дадох ти го.
— Вземи си го, докато все още можеш, Хелмхолц — подкани го Куин. — На него не му трябва. Най-много да го размени за някой нож или пакет цигари.
— Той все още не знае какво е това. Трябва му малко време, за да разбере.
— Хубав ли е?
— Дали е хубав? — попита Хелмхолц, без да вярва на ушите си. — Дали е хубав?! — Не можеше да допусне, че някой може да погледне инструмента и блясъкът му да не го стопли и заслепи. — Дали е добър? — продължаваше да мърмори той. — Принадлежал е на Джон Филип Соуса!
Куин премигна глуповато.
— Кой?
Ръцете на Хелмхолц затрептяха върху масата като криле на ранена птица.
— Кой е Джон Филип Соуса? — успя да повтори той. Не му достигнаха думи. Темата бе твърде обширна, за да може да я покрие един уморен човек. Ранената птица издъхна и остана неподвижна.
След дълго мълчание Хелмхолц взе тромпета. Целуна мундщука и потъна в опиянението на брилянтна каденца. Някъде в звуците на тромпета видя лицето на Джим Донини, сякаш се носеше във въздуха — напълно сляп и глух. Сега Хелмхолц разбра безполезността на хората и техните съкровища. Мислеше, че неговото най-ценно съкровище би могло да купи душа на Джим. Тромпетът беше безполезен.
Хелмхолц решително удари инструмента в ръба на масата. Той се огъна. Подаде го на Куин.
— Ти го смачка! — възкликна Куин изумен. — Защо го направи!? Какво доказваш с това?
— Н-не знам — отвърна Хелмхолц. Ужасяващо сквернословие забушува в него, като предупредителния тътен на вулкан. И след миг изригна, бе неспособен да го задържи:
— Проклетият живот е абсолютно безполезен!
Лицето му се сгърчи, мъчеше се да потисне сълзите и срама.
Хелмхолц — планината, която крачеше като човек, беше готов да рухне. Очите на Джим Донини се изпълниха с жалост и тревога. Оживяха. Станаха човешки. Учителят по музика разбра. Куин погледна Джим и за първи път на старото му, безрадостно лице затрептя надежда.
Две седмици след това в училището „Линкълн“ започна новият учебен срок. Членовете на оркестър „С“ очакваха диригента в залата за репетиции. Очакваха съдбата си на музиканти.
Хелмхолц се качи на подиума и почука с палката.
— „Гласовете на пролетта“ — каза той. — Чухте ли всички? „Гласовете на пролетта“.
Музикантите заразгръщаха нотите и ги поставиха на стативите. В тишината, която последва, Хелмхолц хвърли поглед на Джим Донини, който седеше на последния ред при най-лошите тромпетисти на най-лошия оркестър на училището.
Тромпетът му, тромпетът на Джон Филип Соуса, беше поправен.
— Мислете за това така — каза Хелмхолц — нашата цел е да направим света по-красив, отколкото е бил, когато сме се появили в него. Това може да бъде направено. Вие можете да го направите.
Джим Донини нададе лек вик на отчаяние. Не беше предназначен за ушите на околните, но всички го чуха отчетливо.
— Как? — попита той.
— Обичайте себе си — отвърна Хелмхолц. — И накарайте музикалния си инструмент да пее за това. Едно, две, три, и…
И палката полетя надолу.