При татко.
Вдигна очи към облаците с надеждата скоро да изчезнат. Да се появи звездно небе. Тогава рибата идва. Отново погледна баща си — силните му ръце безшумно движеха греблата през почти въгленовочерната вода — искаше му се да сподели, че и той е тренирал и скоро ще се справя и самичък — ще гребе, но си замълча. Не ходеше във фитнеса при мама — там не беше позволено за деца, но тренираше вкъщи, в стаята си, от половин година правеше лицеви опори и коремни преси почти всеки следобед. Често се оглеждаше — мускулите му не бяха заякнали особено. Обаче имаше план. Може би другото лято щеше да се получи. Къдрокосото момче си представяше сцената: ще влезе през вратата с раница на гърба, евентуално с тениска като на мъжете от фитнеса на мама, със здрави ръце и изпъкнали мускули, годни да гребат. Тогава татко ще си седи отзад, а той ще върти греблата.
— На риболов не може без бира — прошепна баща му и пак му намигна, като се наведе напред и отвори една от зелените кутии между краката му на дъното на лодката.
Момчето кимна в отговор, макар мама да обсъждаше с хората, които ги посещаваха, и този въпрос: татко пие прекалено много и се държи безотговорно. Свартшьон: тайно, прекрасно езеро високо в планината. Малцина знаят за него, а сега с татко са там, затова се стараеше да не мисли много за другото; за думите на мама: няма да се повтори. Няма да ходи повече при татко. Сега навярно е за последен път.
— Да хвърлим ли въдиците? — попита татко шепнешком, пускайки греблата.
— Муха или блесна? — на свой ред прошепна къдрокосото момче — знаеше колко е важно, макар да не му бе съвсем ясно защо.
Баща му отново отпи от кутията с бира, хвърли поглед към облаците и попита, обърнат към тъмната вода:
— Ти какво мислиш?
— Блесна? — колебливо предположи момчето, но усети приятен гъдел по бузите си, защото баща му кимна усмихнат и отвори кутията с риболовни принадлежности на пейката до него.
— Твърде е тъмно за мухи, съгласен ли си?
— Съгласен съм — потвърди момчето, оглеждайки облачното небе, сякаш едва сега го забелязва.
— Дръж! — нареди баща му, след като привърза пъстрата кукичка към края на въдицата.
Тържествен момент: ръцете на момчето поеха въдицата от баща му. Макар и наясно какво ще каже татко, се престори, че научава нещо ново, когато той прошепна:
— Без резки движения, за да не се озовем на дъното.
— Добре — съгласи се момчето и метна въдицата от ръба на лодката.
Задържа макарата. Повдигна въдицата. Придърпа я. Отпусна в точния момент. Къдрокосото момче усети как го облива топлина, понеже прочете в погледа на татко, че е направило всичко, както трябва. Пъстрата кукичка падна в черната вода с почти недоловим плясък.
— По-леко — отвори още една кутия бира баща му. — Издърпай. Внимателно.
Момчето го послуша и изведнъж му се дощя да каже на мама, че не е права. Тук е лодката, водата. Искаше му се да остане при татко, каквото и да разправят хората с бележниците. Навярно дори е възможно да се премести тук? Да храни птиците? Да помогне на татко да поправи покрива? Да ремонтират пропадналите стъпала на стълбището? Така се улиса в тези мисли — колко би било хубаво — че почти забрави въдицата в ръцете си.
— Риба!
— Какво?
— Хванал си риба!
Малкото момче се сепна при вида на извитата въдица. Макарата не помръдваше.
— Голяма е — провикна се, забравил, че трябва да пази тишина.
— По дяволите — изруга баща му и се приближи. — Да не би да си закачил дъното?
— Не… мисля.
Момчето с мъка навиваше макарата. Тежестта бе голяма — чак лодката се премести бавно към брега.
— Скоро ще се появи — засмя се бащата му и разпери ръце над планшира.
— Какво е?
— Не гледай, Тумас! — ненадейно извика мъжът, когато нещо изплува на повърхността.
— Татко?
— Легни на дъното. Не гледай!
Момчето искаше да го послуша, но ушите му не чуваха.
— Татко?
— Залегни, Тумас! Не гледай!
Ала Тумас вторачи поглед.
Долу във водата лежеше момиче.
Бяло-синьо лице.
Отворени очи.
По водата се носеха подгизнали дрехи — беше облечена твърде леко за разходка в гората.
— Татко?
— Залегни, Тумас! По дяволите!
Момчето не видя нищо повече, защото баща му се спусна изневиделица, прескачайки скамейките, и го притисна към дъното на лодката.
2
Не че Каролине Берг се страхуваше да лети. Използваше го само като претекст. В действителност се страхуваше изобщо да пътува. Най-добре ѝ беше у дома. Обичаше рутината. Не, нуждаеше се от рутина.