— Как мислиш? — Мунк се облегна назад. — Ти би ли си причинила подобна болка?
Миг безразсъдство и сам щеше да разбере.
Случи се точно преди една година.
Пред нея е маса, обсипана с разноцветни хапчета.
А тя е сама на остров близо до крайбрежието на Трьонделаг.
Ела, Миа, ела.
— Съжалявам — обади се Мунк. — Не исках, разбира се, да…
— Няма проблем, Холгер — вдигна ръка Миа.
— Как си впрочем? — продължи той, видимо притеснен. — Съвсем забравих да те попитам. Извинявай. Знаеш как е.
— Естествено, Холгер. Влизам ти в положението. Освен това съм добре. Даже отлично.
Тя взе бутилката минерална вода, размаха я и отпи демонстративно.
— Чудесно — одобри Мунк. — Между другото, изглеждаш чудесно, дяволски хубаво, ако мога да се изразя така. Отдавна не съм те виждал толкова… Как да го нарека?
— Трезва? — усмихна се Миа.
Мунк се засмя.
— Нямах точно това предвид, но защо не? Откога?
— От четири месеца.
— Божичко, поздравления!
— Моля те — въздъхна Миа. — Напоследък съм ужасна полицайка. Наистина съжалявам.
— Да не съм чул и дума! — изсумтя Мунк и поклати глава. — Кой знае какво щеше да стане без теб. Господи, не смея и да си помисля. Ти разплете случая. Не ме интересува какво е трябвало да погълнеш, за да успееш, но въпреки това ми е приятно да те видя толкова… будна.
Почувствала искреността му, Миа отвърна с усмивка.
— Как е тя?
— Мириам ли? Все по-добре. Силна е. Ще се справи. Между другото, заръча ми да те поздравя. Трябва да ѝ отидеш на гости.
— Ще се опитам да намина преди пътуването.
— Чудесно. Ще се радва.
Мунк се усмихна сърдечно и пъхна ръка в джоба на палтото си.
— Ще ми правиш ли компания, докато изпуша една цигара?
Миа се съгласи и го последва навън, под лампите в задния двор. В Осло бе настъпила пролетта, но естествено, все още не беше особено топло. Тя обгърна тялото си с ръце, а Мунк запали цигара и отново придоби сериозно изражение.
— Защо не ми дадеш седем дни? — престраши се да попита той.
— Не знам, Холгер.
— Седмица. Не повече. Искам само да погледнеш. Да ми кажеш мнението си.
Миа стисна устни и се замисли.
Младо момиче в балетна рокля.
В планинско езеро.
Инжекция с антифриз.
— На мястото на деянието открихме някои необичайни неща — прокашля се Мунк и впи в нея добре познатия ѝ поглед.
Тук има нещо странно, Миа.
— Какво открихте?
— Ще ми дадеш ли една седмица?
Очите му почти я умоляваха.
— Добре — въздъхна накрая тя.
— Разкошно — засмя се Мунк и я потупа леко по рамото.
— Та какво намерихте?
— Не знам откъде да започна. — Той направи кратка пауза. — Сложил е камера.
— В смисъл?
— Фотоапарат на статив.
— Насочен към трупа?
Мунк потвърди умислено и вдиша дълбоко цигарения дим.
— Имаше ли снимки в него?
— Не, празен е. Извадил е картата памет.
— Защо „той“? Сигурен си, че е бил мъж.
— Заради следите по пръстта. Четирийсет и трети размер.
— До брега ли е била?
— Да.
— Странно — промърмори Миа.
— Знам.
— Имаше ли още нещо?
— Не съм сигурен дали е от значение, но малко по-далече открихме страница от детска книга.
— Коя?
— „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Ще ми направиш ли тази услуга? Ще хвърлиш ли един поглед. Би означавало много за мен.
Мунк загаси цигарата си.
— Струва ми се познато, Холгер. Появяваш се със снимки и искаш да ги видя.
— Само един поглед.
— Добре, Холгер, само заради теб. — Миа го последва към масата с въздишка.
6
Мунк захапа цигара и с известно угризение хвърли поглед навътре през прозореца. Отдих. От всичко настоящо и минало. Господи, малцина заслужаваха почивка повече от Миа, но това беше без значение — сега имаше нужда от нея. Случай за Миа. Веднага си го помисли, щом видя снимките от местопрестъплението. Холгер Мунк работеше като следовател в отдел „Убийства“ от почти трийсет години и подобни случаи бяха рядкост. Престъплението бе извършено хладнокръвно. Пресметнато. Обмислено. Сякаш някой бе оползотворил всяка секунда. Убийство. Отнет е живот. Естествено, звучи ужасно за обикновения човек, такова е и за всички замесени, но по правило е изключително просто. Мотивите винаги са ясни. Ревност. Омраза. Мъст. Често в комбинация с твърде много алкохол. Такава е човешката природа. Не е трудно да се обясни. На пръстите на едната му ръка се брояха случаите, при които не си бе представил веднага как е протекло престъплението или впоследствие да не е открил извършителя сред първоначалните заподозрени. Понякога, разбира се, отнемаше време, но обикновено първото му предположение се оказваше вярно. Обаче това? Тръсна глава и дръпна от цигарата. В същия миг телефонът в джоба на бежовото му палто започна да вибрира.