— Анете е. Имаш ли време?
— Да, кажи — отвърна Мунк.
— Най-накрая се свързах с болница „Юлевол“. Явно Каролине Берг най-сетне е готова да говори с нас.
— Чудесно. Имаме ли час?
— Само кажи кога ще дойдеш и ще се разбера с дежурните.
— Добре. А директорката на балета?
— Кристиане Спидсьо — подсказа Голи. — Днес е на работа в Операта. Не е на себе си, но ще ни приеме, когато ни е удобно.
— Открихме ли нещо за колата?
Служителите от КРИПОС намериха сив мерцедес, оставен встрани от пътя, близо до място, откъдето тръгваше пътека. На пода под седалката криминалистите се натъкнаха на верижка. Майката на Вивиан Берг потвърди, че принадлежи на дъщеря ѝ. Странна история. Дотам ли я бе закарал? И после е продължила сама? Защо колата е оставена отключена? И защо там, горе?
— В сряда някой си Тумас Лоренцен, адвокат, е съобщил за кражбата на мерцедеса.
— Имаме ли нещо за него?
— Доколкото виждам, не, но помолих Грьонли да звънне тук-там. Не разчитам на новите бази данни.
— Добре. Чудесно.
Мунк забеляза раздвижване до масата вътре, в „Юстисен“.
— Как върви при вас? — попита Анете.
— Тъкмо разглежда снимките.
— С нас ли е?
— Така ми се струва.
— Хубаво — одобри Голи. — Предупредих съдебна медицина, че идваш. Искаш ли да започнеш оттам?
— Ще говоря с тях по-късно днес. Ернст Хюго ли беше?
— Не, Вик се е пенсионирал. Има нова патоложка — Лилиан Лун.
— Добре. Да започнем с Каролине Берг, ако е в състояние да разговаря с нас.
— Ще вземеш ли и Миа?
— Надявам се.
— Окей. Успех! Ще ти се обадя, ако изникне нещо — обеща Голи и затвори.
Мунк хвърли фаса върху сухия асфалт и влезе в „Юстисен“. Прокашля се тихичко и внимателно се настани на стола срещу Миа.
— Какво ще кажеш?
Неведнъж бе виждал този поглед: ясните сини очи може и да гледаха право в него, но тя бе на мили разстояние.
— Ще кажа, че е свършено с почивката ми — отсече Миа, прокарвайки длан през гарвановочерната си коса.
— Сигурна ли си? — попита Мунк.
— Така изглежда — промърмори тя.
— Какво мислиш? — Той колебливо положи ръка върху папката на масата.
— Нещо липсва.
— Какво?
— Нямаме перспективата на фотоапарата. Не е ли направена такава снимка?
Тя разлисти фотографиите и го погледна. Връщаше се към действителността.
— Не, ако я няма в папката.
— Аз… — отново се отнесе Миа.
Мунк не каза нищо. Остави я да потъне в мислите си. Екип със или без Миа Крюгер? Разликата бе огромна. Нека се бави, колкото иска.
— Какво забеляза?
— Не разбирам защо е избрал това място — промълви най-накрая тя и отново вдигна очи към него.
— В какъв смисъл?
— Отначало е искал да бъде насаме с нея. Нали така?
— Какво имаш предвид под „отначало“?
Тя наклони глава и го изгледа. И този поглед бе пределно познат на Мунк — казваше „Не виждаш ли каквото виждам аз?“.
— Нагласил е фотоапарата. Оставил я е в езерото, не е направил опит да я скрие.
— Да…?
— Искал е да я намерим.
Миа потърси с ръка нещо на масата, сякаш изненадана от липсата му. Питие. Досега винаги когато така вглъбено изучаваше снимки пред погледа на Мунк, пред нея стоеше бутилка и сякаш за миг тялото ѝ бе забранило, че там няма алкохол.
— Мислиш ли?
— Не си ли съгласен? — отпи най-накрая глътка вода Миа.
— Не знам. Обясни ми.
— Нали винаги се разкайват? Покриват трупа, за да скрият деянието от самите себе си. Ти си ми го казвал. О, боже…
Миа отново се отнесе.
— Искал е да бъде насаме с нея.
Мунк не каза нищо.
— Това си искал, нали? — пророни тихо Миа с поглед, зареян някъде далеч. Ти и тя. Сами в гората. Взел си я със себе си. Как си я завел? Познавал ли си я? Заедно ли сте се изкачили? Имала ти е доверие.
— Какво ще кажеш за книгата? — намеси се Мунк.
— Коя книга? — промърмори объркано Миа.
— Страницата от книгата. Има ли връзка?
— Безсъмнено.
Миа отвори папката и обърна една снимка към него.
— Виждаш ли?