1.
— Не! Не искам мангостина. — Андерсън Лейк се наведе напред и посочи. — Искам онзи плод ей там. Кау пола-ми нее кап. Онзи с червената кора и зелените косъмчета.
Селянката се усмихна, показа му почернелите си от дъвчене на бетел зъби и посочи пирамидата плодове край себе си.
— Ун нее чай май ка?
— Тези, да. Кап. — Андерсън кимна и се усмихна усърдно. — Как се казват?
— Нго. — Селянката произнесе името отчетливо, като за пред чужденец, и му подаде един плод за проба.
Андерсън го взе и смръщи вежди.
— Нов ли е?
— Ка. — Жената кимна утвърдително.
Андерсън огледа плода в ръката си. Приличаше повече на цветна морска анемона или на космата риба-балон, отколкото на плод. Грапави зелени пипалца стърчаха отвсякъде и гъделичкаха дланта му. Кората имаше червено-оранжевия оттенък на мехурчестата ръжда, но не се усещаше характерният дъх на гнило. Плодът изглеждаше напълно здрав въпреки странния си вид.
— Нго — повтори селянката, а после добави, сякаш му беше прочела мислите: — Нов е. Няма мехурчеста ръжда.
Андерсън кимна мълчаливо. Пазарчето — едно от множеството подобни тържища по улиците на Банкок — гъмжеше от подранили клиенти. Купове плодове дуриан пълнеха уличката с характерната си неприятна миризма, змиеглави риби и червеноперки плаа се мятаха в корита с вода. Навеси от полимер на основата на палмово масло висяха тежко под ударите на безмилостното тропическо слънце и засенчваха пазара с ръчно рисувани емблеми на коработърговски компании и с лика на почитаемата Невръстна кралица. Мъж мина с наперена крачка, вдигнал над главата си пилета с яркочервени гребени — пилетата пляскаха с криле и крещяха възмутено на път към заколението си, жени с пъстри поли фа син се пазаряха усмихнати за цената на контрабанден ориз Ю-Текс и нововариантни домати.
Все неща, които не представляваха интерес за Андерсън.
— Нго — повтори селянката, обезпокоена от мълчанието му.
Дългите косъмчета на плода гъделичкаха дланта му, сякаш го приканваха да им признае правото на съществуване. Поредният тайландски успех в генехакерството, също като доматите, патладжаните и лютите чушлета, с които бяха отрупани сергиите в съседство. Сякаш пророчествата от Греамитската библия се изпълняваха пред очите му. Сякаш самият свети Франциск се въртеше неспокойно в гроба си, готов да се надигне и да тръгне по земята, понесъл със себе си изобилието на изгубените в историята калории.
„И ще дойде той с тръби и Раят ще се върне…“
Андерсън заобръща странния космат плод в ръка. Не се усещаше миризмата на сибискоза. Нямаше и помен от струпеите на мехурчестата ръжда. По кората липсваха графитните драскулки на генехакерската гъгрица. Цветята, зеленчуците, дърветата и плодовете на света бяха маркерите на географската карта в главата на Андерсън Лейк, ала той никъде не откриваше километричен камък или табелка, които да му помогнат с идентифицирането на този плод.
Нго. Една загадка.
Показа с жест, че иска да опита плода на вкус, и го върна на селянката. Тя заби кафявите си палци в косматата кора и я обели с няколко сръчни движения. Сърцевината беше светла, полупрозрачна и пресечена от жилки. Имаше бегла прилика с маринованите лукчета, които се сервираха заедно с мартинито в служебните барчета на научноизследователските центрове в Де Мойн.
Жената му подаде обеления плод. Андерсън го подуши предпазливо. Концентриран цветен аромат. Нго. Такъв плод изобщо не би трябвало да съществува. Вчера не беше съществувал. Вчера нито една сергия в Банкок не бе продавала тези плодове, а днес вече се редяха на пирамиди около мърлявата селянка, която седеше на земята под частичната сянка на импровизирания си навес. На врата ѝ висеше златен амулет на мъченика Фра Сюб, талисман срещу селскостопанските чуми на калорийните компании.
Андерсън би дал мило и драго да види плода в естествения му хабитат, как виси от клоните на дърво или се гуши под листата на храст. Ако разполагаше с повече информация, би могъл да стигне до някакво предположение за родовата принадлежност на плода, да долови шепот от генетичното минало, което Тайландското кралство се опитваше да изкопае от забравата, ала улики липсваха. Той пъхна прозрачното топче в устата си.
Вкусът го удари като юмрук между очите — сладка и плодовита зрялост. Лепкавата цветна бомба покри езика му като с восък. Сякаш го сритаха назад в миналото, право в опитните полета на Айова, когато един учен от „Мидуест Компакт“ го почерпи с бонбонче — невиждано дотогава лакомство за простото фермерско момче, което търчеше босо из браздите на царевичната нива. Вълшебен миг на истински вкус, забравен, превърнал се в отдавнашен спомен.